— Не лъжи! Тези неща са на Стойко. Къде е делът от плячката, който ти е платил Жълтоликия, и печалбата от грабежите, които си правил за собствена сметка?
— Казвам ти, че нямам нищо повече!
— Сихди, да запаля ли фитила? — попита Халеф и поднесе борината към фитила.
— Да.
— Не, не! — извика Шарка. — Не ме взривявайте! Казвам истината: тук при мен няма нищо.
— Тук няма, но сигурно е някъде другаде?
Разбойникът мълчеше.
— Говори, иначе Халеф ще изпълни заплахата си!
— Нищо нямам тук, моят… моят зет прибра всичко при себе си.
— Юнак ли? Къде?
— Заровено е под печката му.
— Ах! Значи не си се чувствал достатъчно сигурен тук? Е, нека засега всичко остане при него. Не разполагаме с време да се връщаме, за да вземем тези кървави пари. Свърших с теб. Няма да ме видиш повече. Съветвам те да се разкаеш, преди да умреш. Отнесете го!
— Ефенди, говориш за смърт! — извика Шарка. — Нали обеща да не ни убиваш!
— Обещах ти и ще удържа на думата си. Няма да посягаме на живота ви. Смъртта ви ще дойде от друго място. Вече е толкова близо, че дори е вдигнала ръка, за да ви сграбчи.
— Каква смърт? — попита той, изпълнен със страх, като го вдигнаха да го изнасят.
— Скоро ще разбереш и без да ти казвам предварително. Махнете го!
Спътниците ми изнесоха въглищаря, след като бях наредил на Халеф вместо него да донесат «алима». Него обаче не го внесоха в колибата, а го сложиха до огъня. Халеф беше развързал краката му, за да може Марко да върви. Мъжът бе стиснал здраво устни и не ни удостояваше с поглед, въпреки че от лицето му се излъчваше смъртен страх.
— Искам да разбера нещо от теб — започнах аз. — Трябва да ми го кажеш, ако не предпочиташ да получиш още петдесет удара по гърба. Искам да знам как тайно да стигна до караула на Жълтоликия.
Англичанинът все още не ми беше казал как се бе озовал в наблюдателницата, но аз имах достатъчно основания да смятам, че това става по някакъв таен път. Трябваше да го узная.
Марко гледаше втренчено пред себе си и не отговаряше.
— Не ме ли чу? — попитах го аз.
Понеже той продължаваше да мълчи, дадох знак на Халеф да се приближи. Той вече бе приготвил камшика и вдигна ръка за удар. Тогава «алимът» се дръпна назад, хвърли ми гневен поглед и каза:
— Пак ли ще заповядаш да ме бият? Ще ти отговоря, но това ще те погуби. Който се бърка в тайните на Жълтоликия, с него е свършено. Няма Да те лъжа. Ще ти кажа истината. Но тъкмо тази истина Ще ви отведе по най-бързия начин в ръцете на смъртта. Това ще е моето отмъщение. Е, какво искаш да знаеш?
— Ти си довереник на Жълтоликия, нали?
— Да.
— — Знаеш ли всичките му тайни?
— Не всички, само някои.
— Но пътя до караула знаеш?
— Да.
— Опиши ми го!
Омразата подтикна Марко към голяма непредпазливост, без той да го съзнава. Каза ми, че ни заплашва смърт. Значи по тайния път имаше някаква клопка за непосветените и сега трябваше да разбера какво представлява или на кое място би могла да се намира. Разбираше се от само себе си, че той нямаше да ми го каже. Не можех да го измъкна от него нито с хитрост, нито със сила.
Имаше само едно средство за разгадаването на тайната: трябваше внимателно да наблюдавам лицето му. Човек като него, при това ядосан, сигурно не умееше напълно да владее мимиката си. Явно той изобщо не мислеше за това, че би могъл да се издаде чрез гримасите си. Ето защо застанах така, че като ми говори, лицето му да е обърнато към светлината, за да мога да го наблюдавам добре. Освен това сложих в огъня още едно дърво и пламъкът лумна по-силно. Благоразумно направих възможно най-непринудена физиономия и сведох клепачи, така че да прикриват очите ми наполовина и вследствие на това погледът ми да не изглежда толкова изпитателен.
— Ти не знаеш пътя през планината — започна той. — Затова ще трябва да яздиш през Коласчин. Следата от каруцата ще те изведе до един брод, където водата е съвсем плитка. Под Коласчин, при Кукуш, се съединяват Черна й Бяла Дрина и после се насочват на запад, откъдето протичат покрай Ругова. Ти обаче няма да следваш течението на Дрина, а пътя, който води от Коласчин за Ругова, Това е същият път, който идва от юг от Охрид и отива към Спаса, за да стигне след това през Паха до Скутари. Този път върви покрай левия бряг на Дрина, а Ругова остава на десния. Вероятно там ще отседнеш в хана. Гостилничарят се казва Колами. От това, че ти описвам всичко най-подробно, трябва да разбереш, че съм убеден в гибелта ти.
Думите, с които ми обясняваше, че от Коласчин не трябва да вървя към Дрина, а да следвам пътя, бяха изговорени доста припряно, и то толкова настоятелно, че прозрях криещата се в тях преднамереност. Той нарочно ме караше да тръгна по този път. Ако наистина го направех, в случай че нямаше друг, тогава трябваше да внимавам.