Той веднага започна по обичайния си начин:
— Да, сър Линдси бей, срещнахме мечката и убихме великана на Шар Даг. Следите й бяха като отпечатъци от слон, а ръстът й можеше да накара да се разтреперят всички народи по земята. Въпреки това нашият куршум проби гръдта й и нашият нож сложи край на живота й.
Тя повече няма да може да яде конско месо, а за десерт да освежава устата си с малини. Опекохме лапите й и почти изядохме дясната част от мястото, върху което седеше, като си почива. Ще научиш как стана така, че я зачертахме от списъка на житейския кръговрат, за да ти е по-вкусна половината лапа, която ни е останала.
Както е известно, Линдси и Халеф се разбираха доста добре, въпреки че езиковите им познания бяха недостатъчни. Англичанинът бе събрал малък запас от арабски и турски думи, а по времето, когато бяхме заедно с Линдси, Халеф бе положил усилия да запомни няколко английски израза. Освен това, когато нямахме нищо за обсъждане, разказвах на дребосъка за родината си. Налагаше се да му обяснявам неразбираеми неща и назовавах понятията с немските им имена, които той се стараеше да запомни. Така той бе усвоил доста голям брой немски изрази и с голямо желание използваше знанията, които в неговите очи изглеждаха значителни. Сега му дадох възможност да го направи и той с радост се възползва от нея.
Разказът му беше наполовина на турски, наполовина на арабски и богато изпъстрен с английски и немски думи. Немските изрази използваше доста по-често, без да се замисля верни ли са или не. Получаваше се миш-маш, на който тайно се наслаждавах. Сър Дейвид обаче слушаше сериозно и от време на време задаваше по някой въпрос, когато Халеф смело употребяваше някой израз, от който се получаваше неразбория. Щом се получеше пълно объркване, на помощ се притичваше Фан Хоти. Впрочем за яснотата на разказа много допринасяха оживените жестове, с които дребосъкът придружаваше разказа си.
Междувременно Оско и Омар бяха довели нашите коне и направихме шиш, на който опекохме остатъците от мечешкото месо. В интерес на истината Халеф разказа какво се беше случило в действителност. Разбира се, той представяше поведението си във възможно най-благоприятна светлина, но подчертаваше, че нямало да е сред живите, ако не бях отишъл навреме с ножа.
Истинско удоволствие беше да се гледат физиономиите на англичанина, докато Халеф разказваше. Когато разказът го завладяваше, той имаше навика да не сваля очи от говорещия и да наподобява движенията на лицето на другия. Така правеше и сега. По лицето му съвсем точно се повтаряха оживените мимики на хаджията. Очите му, веждите, големият нос, широката уста, всичко се намираше в непрекъснато движение, което вследствие на особената конструкция на лицето и несъответствието с мимиката на Халеф доста ме развеселяваше, но, разбира се, не биваше да се издавам, че се забавлявам.
— Well — каза той, щом хаджията свърши. — Добре сте си свършили работата, драги хаджи. Жалко, че ме е нямало! Ужасно лош късмет имам. Все нещо ми пречи да извърша някой подвиг. Yes!
— Да — усмихнах му се аз, — дори се случва да ви хванат и затворят.
Седма глава
Опасна клопка
Никога досега хаджията не бе яздил така великолепно, както тази сутрин. За да не носи хубавата ризница като досаден багаж, той я бе облякъл, препасал беше сабята дамаскиня, а камата беше затъкнал в пояса си. Издокаран в снаряжението на Стойко, дребосъкът си въобразяваше, че е много по-хубав от обикновено. За да се вижда добре ризницата, той леко бе привързал кафтана си с една връвчица през раменете, така че да се спуска като наметало, а при по-бърза езда да се вее като флаг на гърба му. Върху тюрбана си беше навил копринена кърпа на червени и жълти ивици, спомен от Константинопол. Тази кърпа също се развяваше дръзко. Излъсканата ризница блестеше на лъчите на слънцето, което вече се беше издигнало, когато оставихме зад себе си разклонението на следите от каруцата и яздехме през хълмовете, които образуваха водораздела между Дрина и Вардар и се спускаха на огромни скални стъпала към долината на първата.
Честото редуване на стръмни скални склонове, клисури и пропасти не бива да учудва никого. Планините на Балканския полуостров — особено западните и преди всичко Шар — обикновено се състоят от огромни, дълбоко насечени скални масиви. Отвесните скали с по неколкостотин метра височина не са никаква рядкост тук. Между тези стоящи близо една до друга стени човек го обзема чувство за безпомощност. Изглежда така, сякаш тежките масиви ще се струпат върху натрапника. Обладава го желанието да се върне назад, за да избегне гибелта, и неволно подкарва коня с най-голяма бързина, воден от надеждата да се измъкне от потискащото съзнание за човешкото безсилие и да остави опасността зад себе си.