При тази особеност на планините е обяснимо защо техните обитатели малко или повече винаги са отстоявали независимостта си срещу всички чужди нашественици. Тези мрачни, заплашителни, студени клисури и недра оказват, разбира се, голямо влияние върху душевността и физическите особености на населението. Скипетарите се отнасят към чужденците особено студено, недостъпно и враждебно, като родината им. Техните жилави, силни, гъвкави тела, суровите лица с издялани като от гранит, неумолими черти, студените им отблъскващи погледи напълно съответстват на естеството на планините, в които живеят. Трудно е да се открият светли, топли места в душите им. Те са прорязани от дълбоки пропасти и цепнатини, в чиито недра бушуват реките на омразата, отмъщението и непримиримия гняв. Дори по между си хората са подозрителни и недоверчиви. Родовете се делят едни от други, отделните семейства и хора също. Но срещу натрапника те се обединяват, както стоящите близо една до друга скали в планините им и оставят на пътника само на някои места тесни, трудни за преодоляване проходи.
Такива наблюдения ми се натрапваха, докато следвахме дирята от каруцата през тесните оврази и засипаните със скални отломъци вдлъбнатини, през остри хребети и стръмни, изгладени от дъждовете склонове. Не можех да проумея как Юнак, търговецът на въглища, можеше да придвижва мизерната си каручка по този път. Конят трябваше да прави истински чудеса. Във всеки случай не само търговията с дървени въглища беше единствената причина за предприемането на такива трудни и опасни пътувания. По-скоро бях убеден, че имаха за цел тайно да служат на престъпните намерения на Жълтоликия и въглищаря.
След като оставихме зад себе си основната част на същинския планински масив, пътят стана по-лек. Спускахме се през предпланините и на места вече виждахме да блестят водите на Черна Дрина. Твърдата скалиста земя отстъпваше на по-мека почва. Мрачната гора също се отдръпваше и постепенно се превръщаше в приветлив храсталак, прорязван от зелени ливади, докато накрая стигнахме до реката. Тук беше бродът, за който беше говорил Марко. На това място следите от каруцата преминаваха през водата и продължаваха от другата страна на реката.
Досега ездата ни беше двойно по-трудна заради конете, които бяхме взели със себе си. Но за да ги преведем през реката, трябваше да положим още по-големи усилия. Налагаше се да ги прекарваме един по един. За щастие оттам нататък пътят не ни създаваше повече трудности. Яздехме през зелена равнина, а после леко се спуснахме надолу, докато стигнахме до засадените поля, и накрая видяхме Коласчин в полите на започващото там планинско възвишение. Отляво се спускаше пътят, идващ от Гуразенда и Ибали, на който се намираше и селото. Този така наречен път обаче заслужаваше наименованието си толкова, колкото и крокодилът названието райска птица.
Попитахме първия срещнат човек за Дулак, каменаря. Човекът се оказа братът на Дулак. Той любезно ни заведе до жилището му, а Дулак си беше вкъщи. Братята бяха силни мъже с външност на полудиви хора, но лицата им вдъхваха доверие. Къщите им бяха в отсамния край на селото. Затова не ни беше забелязал никой друг от жителите му и не ни зяпаха и досаждаха както обикновено.
Накарах спътниците ми да отидат с конете зад къщата и влязох сам с братята вътре, за да им обясня работата. Исках да ни видят възможно по-малко хора, за да не се разбере, че изпращаме хора при пещерата. Като им казах какво е желанието ми и им назовах името на преводача Фан Хоти, те веднага изразиха готовност да го изпълнят, но ме предупредиха да не се обръщам към никой друг.
— Трябва да знаеш, ефенди — каза Дулак, — че тук на никого не можеш да разчиташ. Богатият Кара Нирван знае как да стане любимец на всички. Никой няма да повярва, че той е Жълтоликия, и ако някой разбере за враждебните ти намерения спрямо него, веднага ще го предупреди за идването ви. Дори на нас самите ни е трудно да повярваме на разказа ти. Но изглеждаш честен човек и понеже Фан Хоти те е изпратил, ще направим каквото искаш. За това обаче не бива да узнае никой друг. Така че ще тръгнем веднага, а и ти не се бави тук повече от необходимото.
— Имате ли коне?
— Не. Когато ми трябва кон, за да посетя сестра си в Антивари, вземам назаем. Защо питаш? Непременно ли трябва да яздим?
— Да, за да стигнете възможно най-бързо при Фан Хоти. Знаете пътя към долината, където живее въглищарят, нали?