— Разбира се.
— Ще ви дам коне, които после вероятно ще можете да задържите завинаги.
Казах им по какъв начин се бяхме сдобили с животните, а после ги попитах дали познават аладжите и дали евентуално са ги виждали.
— Познаваме ги — заяви каменарят, — защото те често идват насам. Хората се страхуват от тях, но въпреки това те не се осмеляват да отсядат в селото. Ако правилно съм забелязал, те отново са тук, и то с още няколко души. От това, което видях вчера, предполагам, че е така.
— Какво ти направи впечатление? Мога ли да го узная?
— Нямам основание да го премълчавам. Каменоломната, в която работя, се намира встрани от пътя за Ругова, в гората вляво. За да стигна до нея, трябва да мина през селото и да вървя още половин час. После се отклонявам от пътя и влизам в гората. На това място планината образува малка полукръгла падина, обрасла с гъсти храсти. Пътят минава покрай нея и аз я пресичам, за да стигна до мястото, на което работя, а вечер се връщам оттам. Вчера вечерта, като стигнах до падината, чух гласове в храстите откъм моята страна. Приближих се и видях осем или девет коня, край които седяха четирима мъже. Не можех да разпозная лицата им, но все още беше достатъчно светло, за да забележа, че сред конете има два петнисти. Понеже е всеизвестно, че аладжите яздят пъстри коне, си направих съответните изводи.
— Хората видяха ли те?
— Не. Аз веднага се отдръпнах. После излязох от храсталака и тръгнах по пътя към селото. Там, където свършва гората и почти се виждат първите къщи, в тревата седеше един мъж. Конят му пасеше наблизо. Седнал беше с лице към селото. Изглеждаше така, сякаш очаква някого.
— Ти говори ли с него?
— Не. Гледам да не се бъркам в работите на тези хора. Убеден бях, че аладжите възнамеряваха да ни нападнат край падината. Сигурно са предполагали, че ще минем оттам. Самотният ездач е бил преден пост, който е трябвало да съобщи за идването ни. Значи първо трябваше да опознаем околностите. Затова се осведомих:
— Не може ли да се стигне до Ругова по друг път?
— Не, ефенди, няма друг. Няма как да се избегне падината.
— А не може ли да се отклоним вдясно към Черна Дрина?
— За съжаление не. Оттук надясно първо има няколко полета, после ливади, а след това между пътя и реката се простира дълбоко блато. Там, където свършва блатото, започват високи стръмни скали. В продължение на около един час пътят води между непристъпни скали почти докато стигнеш до Ругова. Наистина тук-там, вдясно или вляво, има по някое разширение, но ако тръгнеш по него, след известно време си принуден да се върнеш, защото не можеш да продължиш.
— Значи падината е от лявата страна. Какво представлява отсрещната, дясна страна на пътя?
— Все още е блато. И през ум да не ти минава да влизаш в него! Ще загинеш. След това обаче веднага започва каменист терен.
— В такъв случай положението ни е особено опасно. Но трябва да минем оттам.
— Може би ще успеете, ако минете с изключително голяма скорост. Разбира се, доста ще стрелят по вас и ще ви замерят с камъни.
След като получих тези сведения, дадох конете на Дулак и брат му. Задържах само златистия кон и другия добър кон от тези, които бяхме довели с нас за Стойко. После се сбогувахме.
През Коласчин минахме в галоп, но като излязохме от него, спряхме. Съобщих на спътниците си какво ми беше казал каменарят. С Халеф си разменихме конете и ги помолих да почакат няколко минути, а след това бавно да тръгнат след мен. Препуснах с всички сили, за да мога да стигна до съгледвача, преди той да успее да забележи конниците след мен. Съзрях поста отдалеч. Сега бяха двама души, които лежаха в тревата съвсем близо до гората. Конете им стояха до тях.
Те ме забелязаха и вероятно си размениха забележки по мой адрес. Облечени бяха в окъсани дрехи, но в очите им блестеше смелост и коварство.
Поздравих ги, слязох от коня и бавно тръгнах към тях. Те станаха и изпитателно ме измериха с поглед. Неприятно им беше, че не останах върху седлото. Личеше по лицата им.
— Какво търсиш тук? Защо не продължаваш пътя си? — нахвърли се върху мен единият.
— Защото искам да ви питам за пътя — гласеше отговорът ми.
— Можеше да си седиш върху коня. Нямаме време да се занимаваме с теб.
— Хм. Но аз не виждам да се занимавате с някаква работа?
— Това не те засяга! Питай каквото ще питаш и ще ти отговорим, а после се омитай оттук!
Разбойниците бяха оставили пушките си на земята. Ножовете и пистолетите им бяха затъкнати в поясите, за да са им подръка. Трябваше да ги пленя. Но се налагаше да действам толкова бързо, че да нямат време да посегнат към оръжията си. Тъй като, за да не събудя подозрението им, бях оставил пушките си окачени на седлото, трябваше да се опитам да взема една от техните и да ги поваля с приклада. Направих съвсем невинна физиономия и казах: