— Изглежда, сте в много лошо настроение и е най-добре веднага да си тръгна, но тъй като не познавам пътя, съм принуден да ви помоля за сведения.
— Не попита ли в селото?
— Да, но това, което научих там, не ме задоволява.
— Тогава сигурно не си срещнал никой, който да говори турски. Вижда се, че си чужденец. Откъде идваш?
— От Ибали.
— И накъде си тръгнал?
— За Ругова, накъдето вероятно води този път.
— Да, там отива. Достатъчно е да вървиш по него, и няма да се объркаш, защото не се разклонява наникъде. При кого отиваш в Ругова?
— При търговеца на коне Кара Нирван, за да направя с него голяма сделка.
— Така ли? А ти кой си?
— Аз съм…
На това място бях прекъснат. Другият, който досега беше мълчал, нададе силен вик и направи няколко крачки напред, така че се отдалечи от пушките. Гледаше към селото.
— Какво има? — попита съучастникът му и го последва, а аз останах на мястото си.
— Идват някакви конници. Дали са те?
— Четирима са. Така е. Веднага трябва…
Той не можа да довърши изречението си. Бях се навел зад гърба им към тревата и взех едната пушка. Този, който говореше, се свлече под първия удар с приклада, а вторият улучи приятеля му още преди той да успее да се обърне. После срязах юздите на конете, коланите на седлата и стремената, за да мога да завържа двамата разбойници. Почти бях готов с тази работа, когато спътниците ми се приближиха.
— Двама срещу един? — каза англичанинът. — Това се казва добра работа! Yes!
Тъй като оръжията на разбойниците нямаха стойност за нас, счупихме пушките и пистолетите им и ги хвърлихме в намиращата се наблизо дупка, пълна с вода.
Отсега нататък трябваше да бъдем предпазливи. Яхнах отново врания жребец и бавно продължихме напред, като държахме пушките си готови за стрелба. Ако вляво от нас гористият терен беше равен, нямаше да е трудно да се промъкнем незабелязано под прикритието на дърветата. Но още със започването на гората стръмно нагоре се издигаше обраслата с елхи скала.
Вдясно видяхме споменатото блато. Измамни, обрасли с мъх или покрити от блатни растения с големи листа места се редуваха с лепкави коварни локви.
За да прикрием колко души сме, яздехме плътно един зад друг. За съжаление пътят беше толкова каменист, че при царящата наоколо тишина тропотът от Копитата на конете ни можеше да бъде чут надалеч. След около четвърт час езда от дясната страна забелязахме края на блатото и мястото, където от него нагоре се издигаха скалите. Отляво възвишението се снижаваше, за да образува падината, за която беше говорил Дулак. Дотам вече беше съвсем близо. Придвижвахме се много по-бавно и предпазливо, отколкото досега. Аз яздех най-отпред и тъкмо смятах да се обърна към спътниците си, за да им кажа да препуснат в галоп, се разнесе силен вик. Изтрещя изстрел. Куршумът прелетя край мен, като същевременно по главата ме удари камък, така че почти изгубих съзнание и пред очите ми затанцуваха всички цветове на дъгата. За щастие камъкът само ме беше одраскал. Който някога е получавал такъв удар по главата, лесно ще повярва, че някога Давид е убил Голиат с камък и прашка.
Но в този момент нямаше време за подобни наблюдения. Друг камък улучи златистия кон и той подскочи във въздуха, поради което Линдси трябваше да приложи всичките си умения, за да не падне от него.
— Напред! — изкрещя Халеф. — Бързо напред!
Той удари коня си с камшика и се стрелна напред. Оско и Омар го последваха. Англичанинът не можеше да накара коня си да продължи. Той риташе и с четирите си крака и упорито тъпчеше на място. Аз бях по средата на пътя. Чувствах се така, сякаш в главата ми биеха хиляди камбани. Бях като парализиран. Тогава отново изтрещя изстрел. Идваше откъм една от скалите, където беше застанал стрелецът. Куршумът се заби в земята точно пред жребеца ми и пръсна наоколо прах от камъните.
Видях, че стрелецът стои на височина около девет-десет човешки ръста над пътя. Хилеше ми се подигравателно и насочи пистолета си към мен. Това отново ми върна разсъдъкът. Бързо вдигнах карабината и стрелях. В същото време проблесна и неговият пистолет. Той отново не улучи, но моят куршум не го отмина и човекът се строполи долу. В същия миг изпуснах карабината. Златистият кон на Линдси явно бе стигнал до заключението, че мястото е доста зловещо. Той се изправи още веднъж на задните си крака, после подскочи и полетя напред, но за нещастие толкова близо край мен, че ездачът удари главата си в пушката ми и я изби от ръцете ми. Същевременно получих удар в левия хълбок, така че се проснах върху шията на коня с прострени напред ръце. Някой ме дръпна за пояса, което накара коня ми да отскочи встрани, и добре, че го бях стиснал здраво с крака, иначе щях да се смъкна от него. Последва още един силен удар върху главата ми и Линдси излетя напред.