Ако някога бях изпитвал желание да водя борба на живот и смърт с хайдушка брадва в ръка, сега то щеше да се изпълни. Два чакана срещу един! Двама великани, които бяха свикнали да боравят с това оръжие, стояха срещу мен, който досега беше докосвал само много по-леката и нежна томахавка в близък бой! Можеше да ме спаси само голямо хладнокръвие. Не биваше да пилея силите си. Трябваше да се задоволявам само с това да отбивам вражеските удари, за да мога после светкавично бързо да използвам всяко предимство.
За мой късмет аладжите бяха заслепени от ярост. Замахваха по мен напосоки. Единият избутваше другия, за да ми нанесе смъртоносния удар. Брадвите им си пречеха една на друга. Освен това ревяха като ранени лъвове. С гръб към скалите, но не облегнат на тях, нямах свобода за действие на ръцете, но държах противниците си неотлъчно под око и отбивах ударите им с брадвата ту с париращ, ту с ответен удар отдолу, ту с въртеливо движение, когато нападаха едновременно, според това, кое е най-подходящо. Никой от ударите не ме улучи. Спокойствието ми удвояваше гнева им и ги подведе към хаотичен бой.
Отсреща, в средата на пътя, другите крещяха, проклинаха и вилнееха, сякаш се биеха сто души. И двете групи противници бяха изгърмели патроните си, дали бяха и няколко пистолетни изстрела и сега се водеше близък ръкопашен бой. Страхувах се за спътниците си. Трябваше да се опитам да се освободя от враговете си по най-бързия начин. Лицата на двамата великани бяха станали почти моравочервени от яд и напрежение. Те пъшкаха, а от устата им капеше пяна. Понеже отбивах всичките им удари, те започнаха да се опитват да ме ритнат. Трябваше да използвам този момент!
Тъкмо бях отбил два едновременни удара с въртеливо движение, Сандар вдигна крак, за да ме ритне, а брат му замахваше за следващия удар. Чаканът ми веднага изсвистя върху коляното на Сандар. После бързо се плъзнах встрани, за да избягна брадвата на Бибар. Сандар се свлече на земята и започна да вие от болка. Оръжието падна от ръката му.
— Кучи син! — изръмжа Бибар. — Сега ще намериш смъртта си! Той замахна така силно, че брадвата едва не изхвърча от ръката му назад. Нямаше защо повече да се страхувам от брат му и можех да се откажа от прикритието в тил. Затова смених мястото си, като отскочих, за да се отдалеча от скалата. Бибар не можа да ме удари, защото не бях пред него. Заобиколих го и без да го изпускам от поглед, размених оръжията в ръцете си, така че чакана сега държах с лявата, а сабята с дясната си ръка. Скипетарят се завъртя около оста си, за да е с лице към мен. Като забеляза размяната на оръжията ми, се изсмя подигравателно:
— Искаш да ме намушкаш със сабята ли? Ще ти се отще, червей такъв!
— Удряй! — викаше Сандар, който седеше на земята и държеше коляното си с две ръце. — Той ми строши крака! Удряй!
— Веднага, веднага! Ей сега ще си го получи!
Спрях, за да дам време на Бибар да замахне. Чаканът изсвистя. С лявата си ръка аз замахнах с моя отдолу нагоре; Двете брадви се удариха една в друга. Неговият удар беше по-мощен от моя, но аз го знаех предварително и така исках да бъде. Пуснах чакана си, сякаш е избит от ръката ми.
— Ха така! — изръмжа Бибар. — Сега ще видиш! Той замахна втори път.
— Да, сега! — отвърнах аз.
Дамаскинята блесна — отскочих встрани и бързо замахнах към вдигнатата му ръка. Брадвата и държащата я ръка се спуснаха надолу. Изключително острата сабя я отсече точно зад китката!
Бибар отпусна ръката си, гледа в продължение на няколко мига осакатения си крайник, от който бликна кръв, а после вдигна поглед към мен. Лицето му беше посиняло. Очите му щяха да изскочат от кухините си. От устата му се изплъзна сподавено ръмжене, както давещият се надава последен вик за помощ, който водата поглъща с бълбукане. Той вдигна здравия си юмрук за удар, но ръката му безсилно се отпусна. Бибар бавно се завъртя в полукръг и тежко се отпусна на земята.
Сандар бе занемял от ужас. Като видя ръката на брат си да пада отсечена, той скочи. Сега все още продължаваше да стои прав въпреки ранения си крак. Очите му гледаха безизразно, погледът му беше празен като на мъртвец. Той изсъска през зъби, чу се болезнено стенание, а после изведнъж високо изкрещя едно грозно проклятие и понечи да се нахвърли срещу мен. Но щом вдигна здравия си крак, другият се подви и той падна.
Сега бях свободен и погледнах към другите. Срещу мен, опрял гръб в скалите, хаджията се отбраняваше с приклада на пушката срещу двама противници. На земята пред него лежеше още един. Малко по-надалеч от мен се мяташе насам-натам друг от враговете ни. Вдясно от него лежаха Оско и противникът му и настървено се бореха. Всеки от тях държеше с лявата си ръка въоръжената с нож десница на противника си и я отблъскваше от себе си, така че никой не можеше да нанесе удар. А малко по-нататък Оско беше коленичил върху друг противник и с лявата си ръка стискаше гърлото му, а с дясната замахваше с ножа.