Първо отново оправих скъсания си пояс с помощта на едно въженце, а после препуснах към падината, където намерих оседланите коне. Трябваха ми само петнистите. Другите кранти оставих. Хванах поводите на петнистите коне и се върнах с тях.
— Да ги задържиш ли смяташ? — попита Оско.
— Да. Този път няма да питам имаме ли право или не. По тези места плячката се полага на победителя. Досега щадяхме и ездачите, и конете, но вече край. Аладжите продължиха да ни нападат, за да ни убият. Ако сега им вземем конете, никой няма да ни нарече крадци.
— А кой от нас ще ги получи, ефенди?
— А ти кого имаш предвид, Оско? Такива петнисти коне се срещат рядко надлъж и нашир. Към това се прибавя славата, че са отнети от разбойници. Мисля да ги вземете ти и Омар.
— И завинаги ли остават наши? — попита той нетърпеливо.
— Разбира се! Вероятно няма да позволите бившите им господари да ви ги отнемат.
— Ефенди, не знаеш каква радост ми доставяш. Ще яздя с вас до Скутари, а после, преди да се върна при дъщеря си в Стамбул, искам да ида в родния си край, Черна гора. Как ще ми завиждат там за коня!
Омар също изрази огромната си радост. Двамата се чувстваха щастливи от подаръка, който им бях направил и не ми струваше пукната пара. Те тъкмо хвърляха жребий кой кон на кого да принадлежи, когато се върна Халеф. Той чу, че двамата получават петнистите коне, но не каза нищо. Мислите му обаче бяха изписани на лицето. Чувстваше се наранен и пренебрегнат.
— Е, ще дойдат ли хората? — попитах го аз.
— Да. Ходих до хана и съобщих за станалото. Няма да мине много време, и тук ще се стекат всички жители на селото. Как ще се удивляват на прекрасната победа, която извоювахме!
— Няма да ни се удивляват.
— Защо?
— Защото, като дойдат, ние вече няма да сме тук. Нямам желание да пропилявам скъпоценното си време, за да стоя тук да ме зяпат хората.
— Но ние все пак трябва да останем, за да им обясним причината за битката и нейния ход. Като тръгнем по-рано, тези разбойници тук ще говорят само лъжи и ще изкарат нас виновни.
— Все ми е едно.
— А какво ще правим с плячкосаното оръжие?
— Ще го счупим.
— Well! — намеси се англичанинът. — Ще си взема обаче нещо за спомен. Може би ще успея да си намеря прилична шапка, да видим!
Той изпробва шапките на всички победени мъже, за да си намери подходяща. Тази негова непринуденост ме напушваше на смях, но го оставих да прави каквото иска. Всъщност на него наистина му трябваше шапка, защото в Ориента е направо позорно да се показваш пред хората гологлав, но да вземе вече употребявана… В случая, разбира се, той нямаше друга възможност, но просто трябваше да се изчакат последиците.
Прибрах си отново чакана. Унищожихме оръжието на враговете си. После бързо напуснахме мястото, което трябваше да се превърне в наша гробница. Оско и Омар яздеха пъстрите си коне, а тези, които досега бяха използвали, искаха да продадат. Освен тях те трябваше да водят и животните, които бях запазил за Стойко. Щастливи, че успяхме да се отървем така леко, продължихме пътя си нататък.
Яздехме непрекъснато през покрити с гори скалисти хълмове и обсъждахме последното си преживяване. Само Халеф не говореше много-много. Но мислите и чувствата си не можеше да прикрие, затова бях сигурен, че скоро ще дойде при мен и ще ми отправи упреци. Не беше изминал и час, откакто отново бяхме тръгнали на път, и той се приближи до мен, като ме попита най-любезно:
— Сихди, ще ми отговориш ли откровено на един въпрос?
— С удоволствие, скъпи Халеф.
— Смяташ ли, че днес свърших добра работа?
— Превъзходна.
— Значи съм се държал храбро и съм заслужил одобрението ти?
— Напълно.
— Но Омар и Оско, изглежда, са били още по-смели от мен?
— О, не, въпреки че и те направиха каквото се искаше от тях.
— И все пак ти ги отличи повече от мен!
— Така ли?
— Нали им даде петнистите коне? Омар победи само един враг, Оско двама, а аз — дори трима!
— Вярно е, макар и с моя помощ, Халеф.
— А не помогна ли и на Оско? Защо той получи петнист кон, а аз не? О, сихди, аз съм твой приятел и закрилник и си мислех, че ме обичаш. Но сега разбирам, че на другите държиш много повече.
— Лъжеш се, Халеф. Ти си моят любимец.
— Вече го доказа! Кой ще се гордее с Оско, като язди през Черна гора на своя петнист кон? Кой ще се радва на коня на Омар? Той няма роднини и е сам на този свят. Аз му засвидетелствам своята радост, защото е добър приятел и го обичам. Но помисли за Ханех, моята съпруга, розата сред жените, най-нежната и милата сред дъщерите на майките и бабите! Колко очарована щеше да бъде, ако Хаджи Халеф, най-храбрият сред храбреците, дойдеше, яздейки плячкосан от аладжите петнист кон! Щеше да подтичва и да разгласява: «Той се върна, моят съпруг и любим, най-юначният сред героите, най-мъжественият сред мъжете, най-войнственият сред воините! Той е тук, смъртоносната сабя, бащата на победата, брат и зет на триумфа. Той е обиколил земното кълбо и е жънал победа след победа. Бил се е с диви животни и силни хора и никой не е успял да го надвие! Убил е дори мечка и е изял лапите й. Сега се връща върху най-пъстрия сред петнистите коне, който е отнел от най-силния сред главатарите на разбойниците! Неговият сихди, когото всички познавате, му е дал този прекрасен кон като награда за храбростта му, възнаграждение за силата му и знак за незабравимата му слава. Хвала на този справедлив сихди, който възнаграждава според заслугите, и чест и слава на моя господар Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!» Така щеше да каже тя и всички арабски синове щяха да се присъединят към възхвалата на твоята справедливост. Всички щяха да съчиняват хвалебствени химни за безпристрастността ти и прекрасни стихове за блясъка на твоята почтеност. Но сега това е невъзможно, защото ти ме пренебрегна и не ми даде заслужената награда!