Той изливаше мъката си във високопарни изрази, но говореше сериозно, въпреки че вътрешно на мен ми беше смешно. За щастие притежавах най-доброто средство веднага да го утеша и да му доставя върховно удоволствие. Затова обясних на дребосъка:
— Грешиш. Не съм те пренебрегнал. Напротив, дори имах намерение да те отлича за заслугите ти по съвсем друг начин. Оско и Омар ще ти завиждат.
— Как биха могли да ми завиждат, като притежават петнистите коне.
— Ще имаш кон, който е петдесет пъти по-скъп от двата петнисти на аладжите заедно.
— Аз ли? И кой ще е този кон?
— Не можеш ли да отгатнеш?
— Не, сихди.
— Тогава ще трябва да ти го кажа. Като се разделяме, ще ти подаря моя Рих. Ще го заведеш при Ханех, най-прекрасната сред красавиците. Това така стъписа дребосъка, че той спря коня си и втренчено ме загледа със зяпнала уста.
— Сихди — каза той, — имай милост към мен! Като ми казваш, че Рих ще стане моя собственост, ме правиш нещастен!
— Нещастен ли? Защо?
— Защото не може да е вярно. Кой човек продава такъв кон!
— Но аз няма да ти го продавам, а ще ти го подаря!
— Никой не подарява такъв кон!
— Аз не го ли получих подарък?
— Да, като награда за големите ти заслуги към племето, което без теб щеше да е унищожено, и в знак на голямото приятелство на шейх Мохамед Емин към теб.
— Аз ще ти го подаря по същите причини. Не те ли обичам повече, отколкото шейхът обичаше мен? Не си ли ми истински приятел? Нямаш ли големи заслуги към мен? Щях ли да съм жив, ако ти не беше постоянно мой закрилник?
Тези думи дълбоко трогнаха сърцето на Халеф. Очите му се насълзиха и той тъжно каза:
— Да, аз съм твой приятел и толкова те обичам, че ако беше възможно, хиляда пъти щях да дам живота си за теб. Щях дори да оставя Ханех, ако твоето щастие го изискваше!
— Благодаря, не е необходимо! Не пренебрегна ли вече Ханех заради мен? Не остави ли нея и малкото си синче, за да ме следваш във всички беди и опасности? И казваш, че се подигравам с теб?
— Да, защото ме наричаш свой закрилник!
— Но ти самият често се наричаш така!
— О, сихди, много добре знаеш как трябва да се приемат тези мои думи! Не аз съм твой закрилник, а ти мой. Често си ми спасявал живота, като си рискувал своя. Това е истината. Знаеш, че понякога устата ми говори повече, отколкото трябва. Но ти го приемаш спокойно и в себе си се присмиваш на своя дребен хаджия, който се радва, когато не оттегляш ръката си от него. А на всичко отгоре за заслугите, които изобщо нямам, ще получа и жребеца, така ли? Невъзможно! Помисли колко горд ще бъдеш с него, като влезеш в страната на твоите деди! Синовете на твоя народ ще се чудят и ще ти завиждат. Във всички градове ще се говори и разказва за този кон и ездача му, а във всички газеталар ще се появи снимка как седиш на жребеца си с пушката върху седлото и чакана в пояса!
— Не! — засмях се аз. — Нито ще говорят, нито ще пишат за мен. Малко хора ще се интересуват от това, дали имам кон или не. Отношенията в моята страна не са като при вас. Ако заведа Рих у дома, ще ми струва много повече пари, отколкото имам. Нямаш представа за тези неща. Ще трябва да го продам, иначе той ще ме съсипе.
— Не, не, сихди, не бива да продаваш този великолепен кон! Кой разбира там от гледане на такъв кон, който е крал на враните жребци!