3. Историята с жълтото куче. То познава «Адмиралското кафене». Има господар. Но кой е той? Изглежда, че то е най-малко петгодишно.
4. Историята Сервиер. Да се открие чрез експертиза на почерка кой е изпратил статията на «Брестки фар».“
Мегре се усмихна, върна бележника на своя другар и рече:
— Много добре, моето момче…
Сетне, като изви смръщен поглед към силуетите на любопитните, които непрестанно се виждаха през зелените стъкла, той добави:
— Хайде да ядем!
Малко по-късно, когато останаха сами в трапезарията с търговския пътник, пристигнал сутринта, Ема им съобщи, че доктор Мишу, комуто станало по-зле, поискал да му занесат в стаята лек обед.
Следобед „Адмиралското кафене“ с малките синкаво-зеленикави стъкла на прозорците беше като клетка от Зоологическата градина, пред която дефилират празнично пременените любопитни. И след това ги виждаха, че отиват в края на пристанището, дето колата на Сервиер, пазена от двама полицаи, беше втори забавен номер.
От разкошната си вила в Белите пясъци кметът три пъти телефонира.
— Арестувахте ли някого?…
Мегре почти не си даваше труд да отговаря. Младежта от осемнадесет до двадесет и пет години бе изпълнила кафенето. Шумни компании, насядали По масите, поръчваха питиета, без да ги пият.
Но достатъчно бе да останат пет минути в кафенето — и разговорите замлъкваха, смеховете замираха и стеснението се заместваше с празни приказки. И едни след други те си отиваха. Разликата стана по-чувствителна, когато трябваше да запалят лампите. Беше четири часът. Обикновено по това време множеството продължаваше да минава.
Но тая вечер тук беше пустинно и мъртвешки тихо. Би казал човек, че всички, които се разхождаха, се бяха сговорили. В по-малко от четвърт час улиците се из-празника и когато отвреме-навреме прокънтяваха стъпки, то бяха бързите стъпки на разтревожен минувач, който искаше да се прибере на сигурно в къщи.
Ема се беше облакътила на масата. Стопанинът сновеше от кухнята до кафенето, дето Мегре продължаваше да не слуша жалбите му.
Към четири часа и половина Ернест Мишу, все така по пантофи, слезе отгоре. Брадата му бе пораснала. Шалчето му от кремава коприна беше измокрено от пот.
— Тук ли сте, господин комисар?…
Това като че го успокои.
— А вашият инспектор?…
— Изпратих го да се поразходи из града…
— Ами кучето?
— От тая сутрин не са го виждали…
Подът беше сив, мраморът на масите съвсем бял, със синкави жилки. През прозорците се виждаше в стария град светещият часовник, който показваше пет часа без десет.
— Все още ли не се знае кой е написал оная статия?…
Вестникът беше на масата. И в края на краищата хората виждаха само четирите думи:
Телефонът иззвъни, Ема отговори:
— Не… Нищо… Не зная нищо…
— Кой е? — запита Мегре.
— Друг парижки вестник… Изглежда, че редакторите пристигат с кола…
Тя още не бе довършила, когато телефонът отново иззвъни.
— За вас, господин комисар…
Цял побледнял, Доктора следеше с поглед Мегре.
— Ало!… Кой е на телефона?…
— Льороа… Аз съм в стария град, до канала… Чух изстрел… Един обущар, който видял от прозореца си жълтото куче…
— Умря ли?
— Ранено! Гръбнакът му е строшен… Животното едва се влачи… Хората не смеят да се приближат до него… Телефонирам ви от едно кафене… Животното е насред улицата… Виждам го през прозореца… То вие… Какво да сторя?
И гласът на инспектора, който се мъчеше да се покаже спокоен, бе тревожен, като че това жълто куче беше някакво свръхестествено същество.
— По всички прозорци има хора… Кажете, господин комисар, дали не трябва да го доубия?…
С оловен цвят на лицето, изправен зад Мегре, Доктора питаше боязливо:
— Какво има?… Какво казва той?…
А комисарят наблюдаваше Ема, облакътена на тезгяха и със зареян нанякъде поглед.
IV
КОМАНДЕН ПУНКТ НА ЧАСТТА
Мегре мина по подвижния мост, прекоси линията на укрепленията и навлезе в една крива и едва осветена улица. Онова, което жителите на Конкарно наричат затворения град, тоест стария квартал, още обграден със зидовете си, е една от най-населените части на града.
И въпреки това, колкото по-навътре крачеше комисарят, той навлизаше в зона на все по-двусмислено мълчание. Мълчанието на множество, хипнотизирано от някакво зрелище, множество, което потрепва, страхува се или е обзето от нетърпение.
Чуваха се само отделни гласове на юноши, решени да се перчат.
Още един завой — и сцената се разкри пред комисаря: тясна уличка с хора по всички прозорци; стаи, осветени с газени лампи, с легла; група, която препречваше пътя, и зад нея широко празно място, отдето се чуваше хъркане.