— Льо Помре е излязъл от „Адмиралското кафене“ малко след седем часа вечерта… Пил един коняк с вода… Четвърт час по-късно той е пил и ял тук… Според това, което ми казвате за действието на стрихнина, той еднакво би могъл да погълне отровата както там, така и тук…
Мегре веднага отиде в партерния етаж, дето хазяйката плачеше, обиколена от три съседки.
— Чиниите и чашите от вечерята!…
За няколко мига тя не можа да разбере. Тъкмо когато щеше да отговори, той бе видял вече в кухнята леген с още топла вода и отдясно чистите, а отляво — нечистите чинии и чаши.
— Аз миех съдовете, когато…
Дойде един градски полицай.
— Пазете къщата. Заповядайте всички да излязат навън освен собственицата… И никакви журналисти и фотографи!… Никой да не пипа нито една чаша, нито една чиния…
Трябваше в тая буря да се минат петстотин метра, за да се стигне до хотела. Градът бе потънал в тъмнина. Само два-три прозореца бяха осветени, и то на голямо разстояние един от друг.
Но на площада, при ъгъла на кея; трите зеленикави прозореца на „Адмиралски хотел“ бяха осветени, ала поради стъклата напомняха по-скоро някакъв чудовищен аквариум.
Когато се наближеше хотелът, долавяше се глъчка, телефонен звън и бръмченето на кола, която нагласяваха да тръгне.
— Къде отивате? — попита Мегре.
Той се бе обърнал към един журналист.
— Линията е заета! Отивам да телефонирам от другаде… След десет минути ще бъде много късно за моето парижко издание…
Инспекторът Льороа, изправен сред кафенето, приличаше на възпитател, който следи вечерните занимания на ученици. Някой непрестанно пишеше. Търговският пътник беше слисан, но крайно увлечен от тая нова за него атмосфера.
Всички чаши бяха останали по масите. Имаше чаши със столчета, в които са били наливани аперитиви, големи чаши за бира, още със следи от пяна, и малки чашки за ликьор.
— В колко часа бяха разчистени масите?… Ема се помъчи да си спомни.
— Не мога да кажа. Някои чаши раздигах една след друга… Някои си стоят там от следобед…
— Чашата на господин Льо Помре?…
— Какво пи той, господин Мишу?…
Вместо него отговори Мегре:
— Коняк с вода…
Тя изгледа поред чашите.
— Шест франка… Но аз сервирах уиски на един от господата, а цената е същата… Може да е тая чаша? А може и да не е…
Фотографът, който никак не беше се объркал, правеше снимки на цялата синьо-зеленикава стъклария, наредена по мраморните маси.
— Доведете ми аптекаря! — заповяда комисарят на Льороа.
И тая нощ стана наистина нощ на чашите и на чиниите. Донесоха и другите от къщата на датския вицеконсул. Репортьорите нахлуха в лабораторията на аптекаря като у дома си, а един от тях, бивш студент по медицина, взе участие дори в анализите.
По телефона кметът се бе задоволил да отсече рязко:
— … цялата отговорност носите вие…
Не се откри нищо. Но хотелиерът изскочи ненадейно и попита:
— Какво е станало с кучето?…
Килерът, дето го бяха оставили да лежи върху сламата, беше празен. Жълтото куче, което поради превръзката, пристягаща цялата му задна част, не можеше нито да върви, нито да се влече, бе изчезнало.
Чашите не показваха нищо.
— Чашата на господин Льо Помре е била може би измита… Не знам вече… В тая навалица!… — каза Ема.
У хазяйката също тъй половината от съдовете бяха минали през топла вода.
Ернест Мишу, с пръстен цвят на лицето, се интересуваше особено от изчезването на кучето.
— Дошли са за него през двора!… Там има един вход към кея… Нещо като задънена улица… Трябваше да се заключи вратата, господин комисар… Иначе… Помислете само, той е успял да се вмъкне тук, без никой да види!… И да си отиде с кучето в ръце!…
Би казал човек, че той не смееше да напусне дъното на кафенето и че гледа да бъде колкото е възможно по-далеч от вратите.
V
ЧОВЕКЪТ ОТ КАБЕЛУ
Беше осем часът заранта. Мегре, който не си бе лягал, току-що бе взел една вана и довършваше да се бръсне пред огледалото, закачено на прозореца.
Беше по-студено от предните дни. Ситният дъжд приличаше на разтопен сняг. Долу един репортьор дебнеше пристигането на вестниците от Париж. Свирката на влака от седем часа и половина се бе чула. След няколко мига щяха да пристигнат носителите на сензационните издания.
Комисарят гледаше долу изпълнения с хора площад — беше пазарен ден. Но усещаше се, че тоя пазар няма обикновеното оживление. Всички приказваха тихо. Селяните изглеждаха неспокойни от новините, които научаваха.
По площада имаше петдесетина сергии с буци масло, яйца, зеленчуци, презрамки и копринени чорапи. Вдясно бяха спрели най-различни каруци и над всичко се носеха като криле белите забрадки с широки дантели.