Мегре с поглед заповяда на един полицай да застане между Доктора и скитника. Беше крайно време. Леон Льо Герек ставаше бавно, привлечен от тоя глас, със стиснати юмруци, тежки като боздуган.
— Седни!… Седнете, Леон!…
И исполинът се подчини, дишащ пресипнало, а комисарят, изтърсвайки пепелта от лулата си, произнесе:
— Сега ще говоря аз…
XI
СТРАХЪТ
Ниският глас и отмереният говор на комисаря бяха в пълен контраст със задъханата реч на моряка, който го гледаше изкосо.
— Най-напред, господа, една дума за Ема… Тя узнава, че годеникът й е арестуван… Не получава повече нищо от него… Един ден по нищожна причина загубва службата си и става келнерка в „Адмиралски хотел“… Тя е бедно момиче, без никакви връзки… Мъжете я задирят, тъй както богатите клиенти задирят прислужниците… Минават две, минават три години… Тя не знае, че Мишу е виновен… Една вечер, повикана от него, отива в стаята му… И времето продължава да тече, животът си тече… Мишу има други любовници… Отвреме-навреме му хрумва да спи в хотела… Или когато майка му отсъствува, вика Ема у дома си… Безцветна любовна история, без любов… И животът на Ема е безцветен… Тя не е героиня… Тя пази в една мидена кутия едно писмо и една снимка, но това е само стара мечта, която всеки ден все повече избледнява…
Тя не знае, че Леон току-що се е върнал…
Не познава жълтото куче, което се върти около нея и което е било на четири месеца, когато корабът е заминал…
Една нощ Мишу й диктува някакво писмо, без да й каже за кого е предназначено… Определя се среща на някакъв човек в една необитаема къща в единадесет часа вечерта…
Тя пише… Келнерката!… Разбирате ли?… Леон Льо Герек не се е излъгал… Мишу го е страх!… Той чувствува живота си в опасност… Иска да премахне врага, който броди наоколо…
Но е страхливец!… Той почувствува нуждата сам да ми каже това високо!… Той ще се скрие зад една порта, в коридора, след като е изпратил до жертвата си писмото, връзвайки го с връвчица за шията на кучето…
Дали ще се осъмни Леон?… Ще поиска ли въпреки всичко да види някогашната си годеница?… В мига, когато той почука на портата, достатъчно е човек да даде един изстрел през кутията за писма и след това да избяга през уличката… И престъплението ще остане още по-загадъчно, защото никой няма да познае жертвата!…
Но Леон се усъмнява… Той може би броди из площада… Може би въпреки всичко ще се реши да отиде на срещата… Случайността е причина господин Мостаган да излезе в тоя миг от кафенето леко пийнал и да спре до прага на входа, за да запали пурата си… Не може да пази равновесие… Блъска се в портата… Това е сигналът… Един куршум го улучва право в корема…
Ето първата история… Мишу не сполучва с удара си. Прибира се в къщи… Гойар и Льо Помре, които са в течение на работата и са също тъй заинтересовани от изчезването на оня, който заплашва и тримата, са ужасени…
Ема разбира в каква игра са я вмъкнали… Може би е видяла Леон?… Може би съзнанието й се е прояснило и тя най-сетне е познала жълтото куче…
На другата заран аз съм на самото място… Виждам тримата мъже… Усещам техния ужас… Те предвиждат една драма!… А аз искам да узная отде смятат, че ще дойде ударът… И държа да се уверя, че не се лъжа…
Аз пуснах отрова, несръчно, в една бутилка с аперитив… Бях готов да се намеся, ако някой поискаше да пие… Но не! Мишу бди!… Мишу се бои от всичко, от хората, които минават, от онова, което яде, от онова, което пие… Той дори не смее вече да излезе от хотела!…
Ема се бе вцепенила до такава степен, че мъчно би могло да се намери по-трогателен образ на слисване. А Мишу за миг вдигна глава, за да погледне Мегре право в очите.
Сега той трескаво пишеше.
— Това е втората драма, господин кмете! И нашата тройка продължи да живее, все тъй обзета от страх… Гойар е най-впечатлителният от тримата и несъмнено по-малко лош екземпляр от другите двама. Историята с отровата го побърка съвсем… Почувствува, че рано или късно и той ще мине по реда си… Отгатна, че аз вече съм по верните дири… И решава да избяга… Да избяга, без да остави следи… Да избяга, без да могат да го обвинят, че е избягал… Той ще симулира някакво нападение, ще накара да помислят, че е мъртъв и че трупът му е хвърлен във водата на пристанището…
Преди това любопитството го принуждава да потършува в дома на Мишу, може би за да намери Леон и да му предложи мир… Там той открива следите от стъпките на недодялания мъж. И разбира, че и аз скоро ще ги открия.
Защото той е журналист!… Свръх всичко знае колко впечатлителни са тълпите… Знае, че докато Леон е жив, той, Гойар, никъде няма да бъде в сигурност… И измисля нещо наистина гениално: дописката, написана с лява ръка и изпратена в „Брестки фар“…