Те ще се опитат да бъдат щастливи някъде…
Мегре бавно напълни лулата си, като изглеждаше един по един всички присъствуващи.
— Ще ме извините, господин кмете, че не ви държах в течение на моето разследване… Но когато пристигнах, бях уверен, че драмата току-що е започнала… За да се разберат скритите пружини, трябваше човек да я остави да се развие и в същото време — да се избягват колкото е възможно по-нататъшните нещастия… Льо Помре умря, убит от своя съучастник… Но такъв, какъвто го видях, убеден съм, че сам щеше да се убие в деня на арестуването му… Митничарят бе ударен с куршум в крака… Раната му ще заздравее в една седмица. Но въпреки това аз мога да подпиша заповед за арестуването на доктор Ернест Мишу за опит за убийство и нараняване на господин Мостаган и за умишлено отравяне на неговия приятел Льо Помре. Ето и друга заповед срещу госпожа Мишу за нощно нападение… Колкото за Жан Гойар, именуем Сервиер, мисля, че той може да бъде преследван само за оскърбление на правосъдието с комедията, която разигра…
Това бе единственото комично нещо. Чу се въздишка! Щастлива, лека въздишка от пълничкия журналист. И той има лице да избърбори:
— В такъв случай предполагам, че мога да бъда оставен на свобода срещу гаранция, нали?… Готов съм да внеса петдесет хиляди франка…
— Това ще реши прокуратурата, господин Гойар… Госпожа Мишу се бе свлякла на стола си, но синът й прояви повече издръжливост от нея.
— Нямате ли нещо да добавите? — попита го Мегре.
— Моля! Ще отговоря, когато бъда с моя адвокат. Дотогава запазвам си правото да възразявам по всякакъв начин срещу законността на тая очна ставка…
И той източи шията си — шия на младо мършаво петле, дето лъщеше жълтеникава адамова ябълка. Носът му изглеждаше сега още по-напреко. Той не изпущаше тефтерчето, дето си бе вземал бележки.
— А тия двамата?… — промълви кметът, като ставаше.
— Нямам никакво обвинение срещу тях. Леон Льо Герек призна, че целта му е била да накара Мишу да стреля срещу него… За тая работа той не е направил нищо друго, освен да му се покаже… Няма законен текст за…
— Освен за скитничество! — вмеси се жандармерийският поручик.
Но комисарят сви рамене по такъв начин, че поручикът се изчерви от това, което бе казал.
Макар че часът за обед отдавна бе минал, отвън имаше цяла тълпа и кметът се съгласи да даде колата си, завесите на която се затваряха херметически.
Ема се качи първа, след това Леон Льо Герек, най-сетне Мегре, който седна в дъното до младата жена, а морякът се настани несръчно на едно от допълнителните столчета.
Минаха през множеството много бързо. След няколко минути поеха към Кемперле и Леон стеснително и със замъглен поглед попита:
— Защо казахте това?
— Кое?
— Че вие сте пуснали отрова в бутилката?
Ема бе съвсем бледа. Тя не смееше да се облегне на възглавничките и несъмнено за първи път в живота си се возеше в лека кола.
— Така ми хрумна! — измърмори Мегре, стискайки със зъби лулата си.
Тогава момичето извика с отчаяние:
— Кълна ви се, господин комисар, че вече не знаех какво върша… Мишу ме бе накарал да напиша писмото… Сетне познах кучето. В неделя сутринта видях Леон, като се въртеше по площада… Тогава разбрах… Опитах се да заговоря на Леон, но той си отиде, без дори да ме погледне, като плю на земята… Исках да отмъстя за него… Исках… Не зная… не зная!… Бях като луда… Знаех, че те искат да го убият… Аз все така го обичах… Целия ден си блъсках главата да мисля… По обед изтичах до вилата на Мишу, за да взема отрова… Не знаех каква да избера… Той ми беше показвал стъкълцата, като ми казваше, че те стигат да се изтрови целият Конкарно…
Но кълна ви се, че нямаше да ви оставя да пиете… Поне така си мислех…
Тя хлипаше. Леон несръчно я тупаше по коляното, за да я успокои.
— Никога не ще мога да ви се отблагодаря, господин комисар… — извика тя между две ридания. — Това, което сторихте вие… то е… то е… нямам думи… то е толкова чудесно!…
Мегре гледаше единия и другия: той с разцепената си устна, с щръкнали коси и лице на грубиян, който се мъчи да се очовечи, тя със своята клета главица, обезкръвена в аквариума на „Адмиралското кафене“
— Какво смятате да правите?…
— Не знаем още… Да се махнем оттук… Може би да отидем в Хавър?… Аз можех да си изкарам прехраната по нюйоркските кейове…
— Върнаха ли ви дванайсетте франка?
Леон се изчерви и не отговори.
— Колко струва с влака оттук до Хавър?
— Не! Недейте, господин комисар… Защото тогаз… не знам как… Нали разбирате?…
Мегре чукна с пръст по стъклото на колата тъкмо когато минаваха край някаква малка гара. Извади две банкноти по сто франка от джоба си и рече: