— Ние нямаме нареждане за… Не смятате ли, че…
За лишен път неговият началник сви рамене. Из алеите се виждаха дълбоки следи от лапите на жълтото куче. Имаше и други следи: следи от грамадни нозе, обути с подковани обуща. Най-малко четиридесет и шести номер.
Дръжката се завъртя. Вратата, като по вълшебство, се отвори и по килима можеха да се видят същите кални дири: дирите от кучето и от изумителните обуща.
Строена със сложна архитектура, вилата беше мебелирана с превзет вкус. Навсякъде кътчета с дивани, с ниски библиотеки, покрити бретонски легла, превърнати във витрини, турски и китайски масички. Много Килими и тапети!
Очевидно желание да се осъществи със стари вещи селско-модерна обстановка.
Няколко бретонски пейзажа. Голи тела с подписи от художниците, посвещения: „На добрия приятел Мишу“… и дори „На приятеля на художниците“…
Комисарят разглеждаше тия вехтории с недоволен израз, докато тая фалшива изисканост правеше известно впечатление на инспектора Льороа.
А Мегре отваряше вратите, хвърляше бърз поглед из стаите. Някои стаи не бяха мебелирани, гипсът по стените едва бе изсъхнал.
Накрая той натисна с крак една врата и когато видя, че е кухнята, измърмори нещо със задоволство.
Върху масата от небоядисано дърво имаше две празни бутилки от бордо.
Търкаляха се десетина кутии от консерви, отваряни грубо с нож. Масата беше мръсна, омазана. Някой беше ял направо от кутиите херинги с бяло вино, студена яхния от месо с бял фасул, гъби и кайсии.
Подът бе изцапан. По него се търкаляха остатъци от месо. Бутилка хубав коняк бе строшена и мирисът на алкохол се смесваше с мириса на ядене.
Мегре погледна другаря си със странна усмивка.
— Смятате ли, Льороа, че тъкмо Доктора се е хранил така, като свиня?…
И тъй като другият, слисан, не отговаряше, той продължи:
— Сигурно и майка му не!… Нито дори слугинята!… Я вижте… Вие обичате отпечатъци… Това по-точно са кори засъхнала кал, които очертават една подметка… Мярка, номер четиридесет и пет или четиридесет и шест… И следите на кучето!…
Той отново напълни лулата си и взе от една етажерка кутийка серен кибрит.
— Вземете ми отпечатъци от всичко тук, вътре…! Ще има да се потрудите… До скоро виждане!…
Той си тръгна с ръце в джобовете с дигната яка на пардесюто и пое по плажа Белите пясъци.
Когато влезе в „Адмиралски хотел“, първият човек когото видя, беше доктор Мишу в един от ъглите все така по пантофи, небръснат и с шалче на шията.
Стегнат както вчера, до него бе седнал Льо Помре и двамата мъже не казаха нито дума на комисаря, който се приближаваше.
Най-сетне Доктора изрече дрезгаво:
— Знаете ли какво ми съобщиха?… Сервиер е изчезнал… Жена му почти се е побъркала… Той си отиде оттук снощи… Оттогава не са го виждали…
Мегре трепна не поради това, което му бяха казали, но защото току-що бе съзрял жълтото куче, легнало до нозете на Ема.
III
„КОНКАРНО Е ОБЗЕТ ОТ СТРАХ“
Льо Помре усещаше потребността да потвърждава заради удоволствието, че говори:
— Тя дойде у мене веднага, молейки ме да го търся… Сервиер, чието истинско име е Гойар, е стар мой другар…
От жълтото куче погледът на Мегре се изви към вратата, която се отвори, към вестникарчето, което се втурна като вихрушка, и най-сетне към едрото заглавие във вестника, което можеше да се прочете отдалеч:
Подзаглавията следваха:
Мегре дръпна за ръкава хлапака с вестниците.
— Много ли продаде?
— Десет пъти повече, отколкото през другите дни. Хукнахме от гарата трима…
Щом Мегре го пусна, момчето продължи да тича по кея, викайки:
— „Брестки фар“… Сензационен брой!…
Комисарят нямаше време да почне статията, когато Ема му каза:
— Търсят ви по телефона…
Един яростен глас, гласът на кмета, викаше:
— Ало! Вие ли, господин комисар, внушихте да се напише тая глупава статия?… И аз дори да не зная нищо!… Искам да кажа, че трябва, нали, да бъда пръв осведомен какво става в града, на който съм шеф!… Каква е тая история с автомобила?… И тоя човек с големи крака?… От половин час двайсет пъти обезумели хора ми звънят по телефона, за да ме питат верни ли са тия новини… Повтарям ви, че искам отсега нататък… Без да се смути, Мегре затвори телефона, върна се в кафенето, седна и започна да чете. Мишу и Льо Помре пробягваха с очи един и същ вестник, сложен върху мрамора на масата.