Като че злословията могат да останат в тайна… Междувременно, в края на май 1839 година, Шопен и Санд заминават от Марсилия в Ноан, с малки преходи, „нощувайки в странноприемници, като същински буржоа“.
III
„Трите ми деца“
Бери през юни. Слънцето припича. Радостно е да работиш у дома си и да управляваш къщата си. В деня, когато въвежда Шопен в Ноан, Жорж записва с молив върху лявата рамка на прозореца в спалнята си датата, която се вижда и днес: 19 юни 1839 година. Дали за да отбележи началото на нов живот? Допустимо е. Тя разбира, че времето на „препусканията“ е отминало вече. Отсега нататък е глава на семейство, отговорна за три деца: Шопен, Морис и Соланж. Ще се опита с похвално постоянство да живее само за тях и за своето изкуство. Всичките й истински приятели се надяват, че в живота й ще настъпи обрат, „изпълнен с приятна и почти патриархална затвореност“. Без упреци и насмешки те приемат Шопен в семейния кръг. От 1839 година нататък писмата им до Санд завършват с неизменния израз: „Целувам Шопен, Морис, Соланж“. Положението се улеснява от необикновената почтеност на Шопен, който нарича всякога Санд „моята хазайка“ или „стопанката на тоя дом“.
Първото лято в Ноан е щастливо. Но Шопен не харесва много селото. „Той всякога желаеше да дойде в Ноан и никога не го понасяше… Бързо се насищаше на мечтите за селски живот. Разхождаше се малко. Сядаше под някое дърво, откъсваше си цветя. И се връщаше да се затваря в стаята си…“ Не може да участвува в живота на открито, който възхищава Жорж и децата. Но се чувствува по-добре и пианото му пее от сутрин до вечер. „Той написа възхитителни неща, откакто е тук“ — пише Жорж; и наистина, през това лято Шопен композира „сонатата“ в си бемол минор, второто „Ноктюрно“ и три мазурки. Музикалният вкус на приятелката му е много ценен за него. Тя е „изтънчена слушателка“. Колкото повече го опознава, толкова повече започва да го разбира така, както той сам се разбира; докато го слуша да свири, тя проследява вътрешния му, винаги скрит живот, на който само музиката е тайнствен, смътен израз.
Дневник на Шопен, 12 октомври 1839 година: „Казват ми, че съм по-добре. Кашлицата и болките престанаха. Но дълбоко в цялото си същество чувствувам болка. Очите на Аврора са забулени. Блестят, само когато свиря; тогава светът е светъл и прекрасен. Моите пръсти се плъзгат леко по клавишите, нейното перо лети по хартията. Тя може да пише, като слуша музика. Музика отгоре, отстрани, тиха Шопенова музика, ясна като любовни слова. За тебе, Аврора, бих пълзял по земята! Нищо не би ми се сторило много, готов съм да ти дам всичко! За един поглед, една ласка, една усмивка от тебе, когато съм уморен. Искам да живея само за тебе; за тебе искам да свиря нежни мелодии. Няма ли да бъдеш прекалено жестока, скъпа моя със забулените очи?“
„Няма ли да бъдеш прекалено жестока?“ Нима е била жестока към него? Сигурно не. Но в обичта й има сянка от снизходителност. Тя не се възхищава по-малко от музиката и поета. Само че преживяното в Майорка и последвалото влошаване на здравето му са доказали на Жорж, че Шопен не е създаден за любовни наслади. Постоянно болен, той мъчно ги понася и въпреки молбите му Аврора много скоро го принуждава към умереност, която става накрай пълно въздържание. Много по-късно (12 май 1847) Санд пише на техния довереник Алберт Гжимала:
От седем години насам живея като девственица с него и с другите. Остарях без време, дори без усилие или чувство за саможертва, дотолкова се бях наситила неизцеримо на страсти и разочарования. Ако има на тоя свят жена, която би трябвало да му вдъхва пълно доверие, тази жена съм аз, а той никога не разбра това… Зная, че много хора ме обвиняват — едни, че съм го изтощила с бурната си чувственост, други, че съм го отчайвала с моите лудории. Но ти знаеш, струва ми се, истината. Той ми се оплакваше, че съм го убивала с отказите си, а пък аз знаех, че го убивам, ако постъпвам другояче.
Шопен трябва да не е мъж, за да не страда от това поведение и да не го отдава на други любовни връзки; но, както изглежда, неговата неоправдана ревност много по-късно става непоносима.
За голямо съжаление на Жорж наесен се налага да напуснат Ноан. В Париж тя чувствува как „сърцето й непрестанно се свива от въздишки“, когато си припомня разораните ниви, орешаците край угарите, воловете, ободрявани с подвиквания от земеделските работници: „Не ще и дума, че щом си роден на село, никога няма да свикнеш на градския шум. Нашата кал ми се струва хубава, а от тукашната ми се повдига.“ Но Шопен трябва да се върне заради учениците си. От съображения за пестовност и Санд предпочита да живее в Париж. Домакинството в Ноан е тежко. Ограбваната кастеланка не иска да се показва пестовна, „за да не я обвинят в скъперничество“. Приятели се самопоканват всеки ден и пристигат по десетина, още преди да е станала. В Ноан тя харчи по хиляда и петстотин франка на месец; в Париж само половината. Затова „семейството“ решава да се настани в Париж. Отначало Жорж Санд и децата заемат „на улица «Пигал» №16 два павилиона, отделени от улицата с доста просторна и хубава градина“, а Шопен живее на улица „Тронше“ №5. Но той се нуждае непрекъснато от морална опора, бдителност и грижи. И накрай се премества на улица „Пигал“. Това съжителство трае три години (от октомври 1839 до ноември 1842). Балзак, който отива на гости в този дом, го описва на „своята Ева“ с обичайната си точност на вещо лице и романист.