За Шопен Санд продължава да говори с нежност: „Той е винаги добър като ангел. Без неговото съвършенство и нежно приятелство често бих изгубвала смелост.“ „Шопен все си кашлюка по малко. Той си е все същият най-мил, най-затворен и най-скромен от всички гениални мъже…“ От икономични съображения не го завежда и сама не отива в Ноан през лятото на 1840 година, но през следващите шест години (1841–1846) свива отново там гнездо, за своите три пиленца. Пианото на Шопен разлива от сутрин до вечер музика, достигаща с ухание на рози и с птича песен до Жорж, която работи над него. Когато и Полина Виардо е тук, тя пее, акомпанирана от Шопен, някакви стари, почти неизвестни партитури от Порпора, Марчело, Мартини. Моцартовият Дон Жуан е за тримата приятели образец на идеалната красота. Моцарт и Бах не слизат никога от пюпитъра. Делакроа, за когото в Ноан има уредено ателие, Шопен и Морис, минал вече двадесетте, разговарят често за изкуство; Санд ги слуша замечтано. Тя пише по това време „Консуело“, най-хубавия й роман, а Полина Виардо й служи за модел на гениална певица. Жорж е описала тези вечери в Ноан:
Шопен е на пианото и не забелязва, че го слушаме. Импровизира сякаш наслуки и спира.
— Още! Още! — провиква се Делакроа. — Не е завършено.
— Не е започнало дори. Нищо не ме осенява… Само отблясъци, сенки, очертания, които не искат да се оформят. Търся багри, а не намирам дори рисунъка.
— Няма да намерите едното без другото — продължава Делакроа, — но ще намерите и двете.
— Ами ако намеря само лунна светлина?
— Това значи, че сте намерили отблясък от отблясъка.
Тази мисъл се харесва на божествения артист. Той започва отново да свири, но сякаш не продължава започнатото — толкова неясен и почти неуверен е рисунъкът. Очите ни се изпълват постепенно с нежни отсенки, съответни на меките модулации, долавяни от слуха. После прозвучава синя нотка и ние литваме в лазура на прозрачната нощ. Леки облаци приемат най-фантастични форми, изпълват небето, обгръщат луната, която ги облива с големи опални кръгове и събужда дремещия цвят. Сън в лятна нощ. Очакваме песента на славея…
Театърът в Ноан е хрумване на Шопен. Отначало той импровизира на пиано, а младежите около него играят сценки или танцуват комични балети. „Той ги води както иска и според хрумването си ги отвежда от забавното към строгото, от смешното към тържественото, от нежното към страстното…“ Самият Шопен е истински гениален в мимиката и от време на време става, отива зад пианото и имитира невероятно сполучливо австрийския император или някой стар полски евреин. Добавете към всичко това разходките из гората, Шопен на магаре, другите пеша; селските танци на моравата с гайдари — тяхната музика именно подсказва на Санд сюжета за „Звънарите“ — и ще имате представа за веселия, очарователен шум в този романтичен рай.
Съвършено погрешно би било да си представяме Шопен от 1840 до 1845 година постоянно болен, изтощаван от една ненаситна вакханка. Влиянието на Санд върху творчеството и живота му през това време е изцяло благотворно и със съветите, които му дава, и с грижите, с които го обсипва. През тези лета в Ноан той е напълно щастлив. За нещастие нито болестта, нито характерът му позволяват това да трае дълго. Много негови приятели съжаляват Жорж. Макар и сънародник на Шопен, Мицкевич го нарича „злият гений на Жорж Санд, нравствен вампир, мъченически кръст“, който „най-после може би ще я убие“. След една вечеря у тях мадам Жуст Оливие се съмнява, че Шопен би могъл да даде щастие на Санд: „Той е умен, даровит, очарователен — пише тя в дневника си, но не вярвам да има сърце…“
Прекалено строга преценка. Шопен има сърце; но като всички нервни хора е така обладан от това, което не обича, че не може да се постави на мястото на другите; а тъкмо в това изкуство е върховната тайна на приятелството. Той не е съгласен със Санд по политически въпроси; не понася някои хора, от които тя се възхищава, нито буйните им изказвания. Той може да намрази много хора (например собствената си ученичка Мари дьо Розиер, която осъжда за прекалено явната връзка с граф Водзински) и ги напада още повече, защото Жорж ги защищава. Свикнала с тези болезнени „захласвания“ и „отхласвания“, тя просто променя темата на разговора, както се постъпва с дете. Иначе „цял ден ще имаме мълчание, тъга, страдание, чудачества“… Жорж вече не смее да кани в Ноан едновременно с Шопен пролетарските поети, които покровителствува. Иполит Шатирон дразни Шопен с шумните си шеги и недодяланост. В Париж го дразни облеклото и държането на гостите й, описани от Елизабет Барет Броунинг: