„Тълпа невъзпитани мъже я боготворят коленопреклонно сред тютюнев дим и изблици плюнка!… Някакъв грък й говори на ти и я прегръща безцеремонно; някакъв невероятен простак, театрал, пада в нозете й и я нарича недостижима! Приятелски хрумвания, казва в такъв случай, със спокойно и кротко презрение тази необикновена жена…“
Тази среда забавлява Санд, но дразни Шопен. Въпреки това дълго време политическите несъгласия, различието във вкусовете, ревността не пречат да се поддържа и от двете страни едно дълбоко приятелство, влюбено от страна на Шопен, майчинско, с примес от възхищение, от страна на Жорж Санд. Тя продължава да се грижи с безгранична преданост за своя болен. Ако той замине сам за Париж, тя предупреждава веднага мадам Марлиани да му се приготви топла вода и да проветрят стаята му.
Ето ви моя малък Шопен: поверявам ви го; грижете се за него въпреки волята му. Той се оправя зле, когато ме няма, а слугата му е добър, но глупав. Не се грижа за храната му — защото отвред ще го канят… Но когато бърза сутрин за уроци, страхувам се, че ще забрави да изгълта чаша шоколад или бульон, които му наливам насила, когато съм край него… Шопен е добре понастоящем; има нужда само да се храни и да спи като всички…
Тя не го е излекувала, но е подобрила състоянието му чрез своите грижи и е готова да напусне всичко, за да отиде да го гледа. „Малкият Шопен“, нейният Шип, Шипет, Шопински й е напълно предан. Когато тя трябва да пази леглото (а това се случва често, защото Санд се оплаква цял живот от черния дроб и червата си), би трябвало човек да го види в ролята на болногледач, усърден, изобретателен, верен. Най-много ги свързва любовта им към красотата. Една вечер в Ноан тя говори пред него, с присъщото си умение, за спокойствието на село, за чудесата на природата. „Колко е прекрасно това, което разказахте — казва Шопен. — Така ли мислите? — отговаря тя. — Предайте го тогава с музика.“ Шопен импровизира веднага истинска пасторална симфония. Права до него, сложила леко ръка на рамото му, Жорж Санд шепне: „Смело, кадифени пръсти!“
Дали без тази ръка на рамото му и без омагьосващото влияние на Ноан Шопен би композирал толкова шедьоври в краткия си живот? Дали изобщо би живял и толкова?
IV
Смъртта на едно приятелство
Забелязали сте навярно, че между гостите в Ноан и на улица „Пигал“ не се виждат вече първите приятели на двойката Шопен — Санд — Лист и неговата Принцеса. След като Карлота Марлиани предава на Жорж язвителните изказвания на Мари д’Агу, се създава непоправимо положение. Обещала да не издава тази, която я е осведомила, Санд не може да се оплаче; а като не знае, че е била издадена от Карлота, Мари не разбира упоритото мълчание от Ноан и го нарича „необяснимо, като чипия нос на сина й“ Даниел Лист. В писмата си до мадам Марлиани тя продължава да говори все така свободно за Санд.
Мари д’Агу до Карлота Марлиани, Пиза, 23 януари 1839:
На какво основание, ако обичате, прекрасна консулшо, намирате а priori, от висотата на вашата мъдрост, че съм неспособна да обичам и да разбирам приятелите си? И то по отношение на личност, която най-лесно може да бъде разбрана, какъвто е бедният ни Пифоел! Как искате да се отнасям сериозно към неща, с които самата тя може да се отнася сериозно само в кратките мигове, когато е обзета от поетично вдъхновение и взема камъчетата за елмази, а жабите за лебеди? За нея не искам да ми казвате нищо друго, освен жива ли е или умряла. Когато бях у нея, правех всичко възможно да не научавам някои подробности от живота й, които нямат нищо общо с чувствата ми към нея. След това ме осведомява обществото; вие знаете, че то научава обикновено много бързо всичко, което не го засяга. Това е впрочем желанието и на Жорж! Единственото действително сериозно нещо за мене — и бих й го казала, ако беше тук — е притъпяването на таланта й. След „Писма до Марс“ (които не влизат в сметката, защото не бяха продължени и не развиха нищо от поставените въпроси) тя пише само незначителни романи. Очевидно периодът на емоционалността (така великолепно представена с „Лелия“ и „Писма на пътешественика“) е приключен. Днес за нея е необходимо да проучва, да размишлява, да съсредоточава мислите си; а в тази насока няма да я напътствуват нито Бокаж, нито Малфий, нито Шопен. Намирам (между нас казано), че мадам Алар разбира по-добре тази страна от живота й. След всички лудории, внушавани от страстта, тя стигна дотам, да смята любовта за чиста физиология. Когато целомъдрието й стане непоносимо, си взема любовник, когото не мами, но той няма никакво влияние над нея, нито някакво значение в живота й. Постъпва като мъжете, които задоволяват една физическа нужда. Върши го, съжалявайки за тази необходимост на своя организъм, но остава над всичко това поради съвършено ясното си самосъзнание и безусловна честност…