„Забележете все пак, че тези спокойни срещи, които ще бъдат неизбежни, не ще бъдат възможни без обяснение между нас трите. Иначе тя ще направи скандал и при пръв удобен случай ще изиграе някаква комедия! Познавам я! Тя е великолепна, когато разиграва роля на накърнено достойнство. Ще бъде забавно за всички освен за вас — домакинята — и за мене…“
Жорж желае следователно обяснение между трите — и твърдост. Марлиани се е почувствувала навярно много неудобно. Ще трябва да признае пред Мария, че се е раздрънкала. Но не се справя зле с това положение.
Карлота Марлиани до Мари д’Агу, 1 октомври 1839:
Мила Мари, на вас и на себе си дължа едно обяснение, което винаги възнамерявах да ви дам устно, когато се върнете в Париж. Едно особено обстоятелство — пристигането на мадам Санд, която очакват наскоро, — както и вашата настойчивост да й искате обяснение за мълчанието й към вас и най-сетне писмото ви до нея, което казвате, че сте й изпратили такова, каквото го прочетох, ме принуждава да се изкажа още сега съвсем откровено. Припомняте си, предполагам, двете писма, които ми писахте на 9 ноември и на 23 януари? В тях вие говорехте за моята приятелка с такова сухо, хладно, язвително пренебрежение, което дълбоко ме огорчи, както заявих в отговора си, а доказах по-късно и с пълното си мълчание по този неприятен въпрос. Тогава аз вярвах, че вие обичате мадам Санд, чрез която имах удоволствието да се запозная с вас.
Убедена от този момент, че тя няма във ваше лице приятелка, постъпих така, както смятах, че ми диктуваше дълбоката ми обич към нея. Когато Жорж спомена за вас и за това, че е закъсняла да ви отговори, аз й писах, че, според мене, тя не бива да разчита на вашето приятелство и смятам за свой дълг да й кажа това: Жорж не поиска да узнае нищо повече, пък и аз не бих й отговорила. Тя не ме запита никога по този въпрос. Аз не съм й говорила никога за писмата ви и никога няма да й ги покажа.
Възможно е това предупреждение от моя страна да е било неблагоразумие, възможно е да съм се измамила в преценката си за задължението ми към едно лице, което ми е толкова скъпо. Мога да ви уверя само, че постъпката, от която вие може би ще се оплачете, но за която — с оглед на моето разбиране и чувство за задължението на един истински приятел — аз не мога да съжалявам, не е имало никакви други подбуди освен тези, които ви казах…
По този начин пряката кореспонденция между Жорж и Арабела се възобновява. Жорж не щади бившата си приятелка, в чието лице е чувствувала всякога враг. Писмото й заслужава да се прочете изцяло. То е забележително както по твърдия си тон, така и по тънкия анализ.
Жорж Санд до Мари д’Агу:
Не зная, Мари, какво точно ви е казала напоследък мадам Марлиани. От вас съм се оплаквала само на нея… А вие се оплаквате от мене на мнозина други, които ме мразят и клеветят. Ако живея всред клюки, не аз ги съчинявам и ще се постарая колкото е възможно по-малко да ви подражавам в това отношение.
Не зная защо се позовавате на нашето минало. Не разбирам добре. Вие знаете, че на приятелството си с вас се посветих всеотдайно, дори въодушевено. И твърде немилостиво е от ваша страна да осмивате моето захласване тъкмо когато разрушавате захласването ми по вас. Вие не разбирате приятелството така, както го разбирам аз и толкова се хвалите с това, че човек може да ви го каже. Не внасяте в него никаква илюзия, никаква снизходителност. В такъв случай би трябвало да внасяте безукорна почтеност и да говорите в лицето на хората със същата строгост, която проявявате, когато приказвате зад гърба им. Хората биха свикнали с такова държане, колкото нелюбезно и да е то; биха могли поне да се възползуват от него. Педантизмът може всякога да послужи за нещо; злината не служи за нищо. Но вие намирате всякога сладки думи, нежни ласки, дори излияния и сълзи от съчувствие за тези, които ви обичат. А когато говорите за тях, и главно когато пишете, ги преценявате със студенина и презрение!… Осмивате ги, очерняте ги, унищожавате ги, клеветите ги дори, с очарователна изисканост и лекота. За хората, с които се отнасяте по този начин, това е едно неочаквано пробуждане и една доста неприятна изненада; трябва поне да им се позволи за някое време да се позамислят, да помълчат, да поскърбят. А вие в такъв случай вършите нещо нечувано, необяснимо: отправяте им упреци, които биха били гордост и удоволствие, ако идваха от страна на хора, за които мислим, че ни обичат, но са тъжни и жалки, когато идват от хора, за които знаем, че ни мразят. Отправяте им обиди, които при оскърбено приятелство са проява на болка и съжаление, но в други случаи са проява само на досада или ненавист. Да, ненавист, бедна ми Мари! Не се опитвайте да се самоизмамвате: Вие ме мразите до смърт. А тъй като не е възможно това да е станало без повод от една година насам, мога да си го обясня само като призная, че всякога сте ме ненавиждали. Защо? Не зная, не мога да подозирам дори защо. Но има инстинктивна неприязън, срещу която човек, напразно се бори. Вие често ми признавахте, че сте изпитвали такава неприязън към мене, преди да ме познавате; така именно си обяснявам вашето поведение оттогава насам; аз обичам да виждам във всяко нещо добрата му страна и се гордея с този свой недостатък. Тъй като сте предана на Лист, а виждате, че приятелството му към мене се засяга от вашите язвителни насмешки, вие сте пожелали да му дадете едно благородно доказателство за обич; и сте направили огромно усилие над себе си. Убедили сте го, че ме обичате, а сте успели да убедите в това може би и себе си. Затова ме обичахте насила и на пресекулки, понякога може би победена от моето приятелство към вас… Но изпаднахте отново в своята ненавист, щом не съм пред вас, и намирахте възможност да облекчите тогава дълго сдържаната горчивина. Мисля, че ако надникнете в глъбините на сърцето си, ще откриете всичко това; а пък аз по този начин ви извинявам и съжалявам. Бих ви се възхищавала може би, ако не бях жертвата на вашия злополучен опит; но трябва да ми се позволи да съжалявам за заблудата, в която по неблагоразумие и привързаност изпаднах; трябва да ми се позволи главно да съжалявам, че не сте успели да сторите едно от двете: или да ме мразите откровено — докато не ви познавах, това не би ме засегнало, — или да ме обичате откровено. Така бихте доказали, че не само имате великодушни мечти и намерения, но и способност за подобни чувства. Но това е било само моя мечта; имала съм и много други, както казвате. Малко жестоко е да ме осмивате за тази способност да вземам — както се изразявате — мехури за факли, като в същото време ми отнемате една от най-скъпите ми илюзии.