Сега ми се сърдите; правилно. По този въпрос има известна фраза от Лабрюйер. Но успокойте се, Мари! Аз не ви се сърдя и в нищо не ви укорявам. Вие направихте всичко възможно, за да замените по отношение на мене сърцето с ума си. Умът надделя; пазете се, бедна приятелко, той да не надделее изобщо у вас. Ако прекалената благосклонност води — както много често съм изпитвала — до това да се видите един ден в много лошо обкръжение, прекалената прозорливост води до уединение и самота. А тъй като сме заставени да живеем на този свят с хората, по-добре е може би да живеем в непрестанни войни и помирявания, отколкото да се скараме безвъзвратно с тях…
… Отдъхнете си от всичко това, бедна ми Мари. Забравете ме като някакъв кошмар, от който най-после сте се отървали. Постарайте се не да ме обичате — в това никога не ще сполучите, — но да се излекувате от омразата, която ви пакости. Тя трябва да е голямо страдание, ако се съди по състраданието, което ми вдъхва. Не си давайте вече труд да съчинявате странни романи, за да обяснявате на околните си нашата взаимна студенина. Няма да приемам Лист, когато бъде тук, за да не давам повод за странното тълкуване, че сте го поставили между нас като ябълка на раздора. Вие знаете по-добре от всеки друг, че подобна мисъл никога не ми е минавала през ум. Това е хрумване само на Балзак и уверявам ви, че дори да би имало начин то да се осъществи — в което не вярвам засега, — никакво зло чувство не би ми внушило подобна мисъл. Така че за вас би било недостойно да вярвате, да казвате и още повече да допускате да се говорят такива неща. Приемам — дори с гордост признавам — подигравките ви за моята нравственост, но има подмятания, които решително отхвърлям. Опомнете се, Мари; тия жалки неща са недостойни за вас. Добре ви познавам. Зная, че вашият разум се стреми към възвишеност, но едно дребно женско безпокойство постоянно се бунтува срещу него. Вие желаете да се държите с рицарско благородство, но не можете да се откажете от слабостта да бъдете красива, духовита жена, която жертвува и смазва всички други. Затова с готовност ме хвалите като „добро момче“ и не намирате достатъчно жлъч, за да ме опетните като жена. С една дума, вие имате две гордости, малка и голяма; постарайте се последната да надделее. Можете да го сторите, защото бог щедро ви е надарил и вие ще трябва да му давате сметка за красотата, разума и чара, с които ви е отрупал. Това е първата и последна проповед, която чувате от мене. Бъдете добра да ми простите за нея, както аз ви прощавам словата, които сте говорили за мене, без да ми ги съобщите…
Лист, който е по това време в турне, научава от любовницата си за тази бурна преписка. Карлота е порицана от всички, включително от собствения й съпруг. И заслужено: да предадеш оскърбителни приказки на човек, който ще страда от тях, е по-осъдително, отколкото да клюкарствуваш с пакостно лекомислие, присъщо почти на всички хора. За да се оправдае, мадам Марлиани твърди, че Ламне настоявал пред нея да съобщи двете писма; нещо, уви! съвсем правдоподобно. Когато трите жени се виждат отново (в Париж, през ноември 1839), Мари д’Агу има ледено държане към Карлота; със Санд се е зарекла да бъде примирителна и добра. Жорж е по-скоро тъжна, отколкото сърдита. Тя заявява, че не е престанала да се възхищава от ума на Мари и от верността й в любовта; но знае, че никога не е била обичана от нея. Що се отнася до писмата… Мари я прекъсва и заявява, че не се срамува да й поиска извинение. При тия думи Жорж й подава ръка и те си обещават, че отсега нататък ще се срещат, без да говорят за своите любовни увлечения и приятелства.