Морис е давал, както изглежда, големи надежди на Огюстин, след това се е скрил зад измислицата за Казимир, едно прозрачно извинение, за да може да се оттегли. През това време Соланж, която ревнува тъмнооката Огюстин, разказва на Шопен, без никакви доказателства, че тя е любовница на Морис. Целомъдреният Шопен се възмущава. В Ноан започват отново свади. „Човек трябва да си създаде — казва Санд — характер от мушама, та външният свят да се плъзга по нея, без да оставя следа…“
Краят на есента е неприятен. Двете братовчедки се разхождат нежно прегърнати, следят се и се ненавиждат. Шопен е в лошо настроение. Освен Соланж, към която той е безкрайно снизходителен, защото и „баронесата“ има като него здрави класови предразсъдъци, всички се сблъскват с хладния му гняв. Към нещастната Огюстин той се държи ужасно обидно. Когато Шопен го осъжда за отношенията му с братовчедката Бро, Морис заявява, че ще напусне къщата. „Това не може и не бива да стане — пише Санд. Шопен не можа да изтърпи моята законна и необходима намеса. Наведе глава и промълви, че не го обичам вече. Какво кощунство след осем години майчинска преданост? Но бедното оскърбено сърце не съзнаваше какво бълнува…“
През ноември 1846 Шопен напуска Ноан. В тоя ден той съвсем не мисли, че няма да се върне вече тук. Продължава да изпраща на Санд приятелски, често пъти весели писма; само че когато пише на други хора, започва да критикува язвително и волно семейството, на което е бил гост. Новият повод за раздразнение е бракът на Соланж. Шопен е одобрявал годежа с Фернан дьо Прео. Но когато в началото на 1847 година Соланж пристига с майка си в Париж, за да поръчат прикята, в живота им нахлува внезапно „една шумна, разпиляна личност, бивш кирасир станал скулптор, който се държи навред като в полковата лавка или в ателието си“. Този Огюст Клезенже е писал на Санд през март 1846 година едно смешно писмо, пълно със самохвалства и правописни грешки, за да й иска позволение „да извае върху вечната (sic!) мрамор трогателното име Консуело“. Тя отговаря, че дава исканото разрешение.
Огюст Клезенже до Жорж Санд, 19 март 1846:
Бъдете щастлива, мадам, и се гордейте, че ощастливихте един беден младеж; той ще разгласи високо това, защото се надява да напомня всякога в творчеството си Жорж Санд, на която дължи това, което е…
Щом двете жени пристигат в Париж през февруари 1847 година, кирасирът се втурва при тях, вирнал бойката си брада, и моли за честта да извае бюстовете им във „вечната мрамор“. Соланж представя като ловец, с тръпнещи ноздри, голи рамене, развявани от вятъра коси; позирането смущава дълбоко девойката и в навечерието на подписване брачния договор тя разваля годежа с виконт дьо Прео. „Той е съвсем от гипс“ — заявява Соланж. А тя предпочита мрамора. „Аз съжалявам за младия човек и ми е жал за него — пише Шопен, — защото беше много достоен и влюбен…“ А самата Санд: „Бедният изоставен младеж беше благородно момче и се показа истински френски кавалер…“ Но тя харесва кирасира или — както го нарича — „каменаря“. А при това всички й дават най-лоши сведения за Клезенже: безразсъден, груб, с много дългове, на всичкото отгоре и пие. В напразен опит да отдели Соланж от скулптора тя я отвежда набързо в Ноан. Брадата пристига в Ла Шатр и като бесен изтръгва съгласието на Санд.
Жорж Санд до Морис:
И така, това ще стане, защото този човек го желае и върши, каквото желае, веднага, на часа, на минутата, без да спи, без да яде. През тия три дни, откакто е тук, не е спал нито два часа, а се чувствува отлично. Това напрежение на волята без умора или отпадане ме учудва и ми се харесва… В него виждам сигурно спасение за неспокойната душа на сестра ти. С него ще върви в правия път…
И малко по-късно: „Соланж е болна, защото за пръв път е силно влюбена, а знаеш, че Клезенже е безумно пламенна натура…“ Всъщност Жорж се възхищава опасно от този бандит. На своите приятели тя обяснява бързото си съгласяване с това, че бесният кирасир подготвял да отвлече Соланж, и то с нейно съгласие: „Този брак трябва да се свърши бурно и ненадейно…“ Жорж Санд до Морис, 16 април 1847: „Нито дума по това на Шопен; този въпрос не го засяга, а когато е минат Рубикон, разните ако и но само пакостят.“ Самата тя се стреми да изглежда доволна от несполучливия избор; дава богата прикя на годеницата, хвали годеника: „Клезенже ще прослави и жена си, и мене; ще извае името си върху мрамор и бронз…“
Жорж Санд до Гжимала, 12 май 1847: