Дотук е границата на нейния феминизъм; виждаме, че той не включва борческа политическа дейност за жената.
II
Кастеланка и социалистка
Но всяко съзнание се оформя или деформира от идеите на своето време било като следва големите течения, било като им се противопоставя. А съществената отлика на времето от 1830 до 1848 година е, че политическата революция от 1789 година е последвана от повик за социална революция. В 1830 година буржоазията вече е завзела окончателно властта. Режимът на Златната среда е победа за разните Попино, Камюзо и Кардо. Но за прозорливите умове е ясно, че религиозната революция от XVIII в. ще доведе до пролетарска революция. Защо работническите маси, които не вярват в задгробния живот, ще се примиряват с нищета в настоящия? Затова Балзак решава, че само възстановяването на католичеството като духовна власт ще спаси обществото от анархия; а реформаторът Сен Симон, напротив, ще направи усилие да установи върху развалините на католичеството една духовна власт, която да ръководи напредъка на индустрията, науката и изкуствата към върховна цел: „Възможно най-бързо подобряване участта на най-многобройната и най-бедната обществена класа.“
При все че учението им има бъдеще, което в онова време не може още да се предвиди, Сен Симон и учениците му търпят поражение пред своите съвременници. Този век, „плодовит с недоносчета“, осмива реформаторите и се отдава на култа на парите. Осмивани и подигравани, Сен Симон и Фурие умират усамотени. Те нямат дълбоко влияние върху Санд. Мишел от Бурж се опитва да направи от нея борческа личност; но не сполучва. Запознава я все пак отблизо със смелите теории за собствеността и я въвежда, в прогресивните среди. При все че собствените му разбирания са твърде смътни, Ламне приближава Жорж към някакъв християнски социализъм. Но истинският кръстител е Льору.
Льору й дава нова религия. Той се смята за пророк и иска да замени християнското милосърдие с общочовешка солидарност. Санд, която — според Сент Бьов — „възприема словото на хора, стоящи в много отношения по-ниско от нея“, възприема от Льору разбирането за способността на човека да се усъвършенствува (златният век е пред нас); за безсмъртието не на личността, а на вида; и принципа за колективната собственост. Само обществото може да разпределя благата според делата. Собствеността не е кражба (това представяне на въпроса успокоява съвестта на ноанската кастеланка), но не е и право, затова колективът има право да променя разпределението й. Льору затвърдява Санд в един социализъм не така брутален като тоя на Мишел, но по-устойчив и по-искрен. В 1843 година Сент Бьов нарича Беранже, Ламне, Санд и Сю „четирите велики социалистически и човеколюбиви сили на нашата епоха“.
Как се изразява този социализъм? Сантиментално — чрез подкрепата, която Санд дава на пролетарските поети: тъкача Магю, хлебаря Ребул, коафьора Жасмен, а най-вече на тулонския зидар Шарл Понси, комуто пише: „Дете мое, вие сте голям поет, най-вдъхновеният и най-надареният от всички прекрасни пролетарски поети… Можете да станете най-великият френски поет…“ И по-нататък:
23 юни 1842:
Страдащото човечество не сме ние, литераторите; не съм аз, която не познавам (за нещастие може би) нито глад, нито нищета; не сте дори и вие, скъпи ми поете, който ще намерите в славата и признателността на братята си висша награда за личните си страдания; а народът, невежественият, изоставен народ, изпълнен с бурни страсти, които се възбуждат в погрешна посока или потискат без уважение към силата, която бог не му е дал все пак напразно…
И добавя: „Юго долавя понякога това; но душата му няма достатъчно нравствена сила, за да го почувствува напълно и навреме. А това пък се дължи на факта, че на сърцето му липсва плам и на музата му — вкус.“ Музата на Понси е лишена от гениалност, дори от дарба, но Санд го превръща в свой верен приятел, временен довереник и накрай в преуспял буржоа, защото благодарение на създадената от нея известност той става секретар на търговската камара в Тулон.