Социализмът на Санд се изразява и в творчеството й, защото тя взема „за тема на новите си романи пролетариите от града и селото, труда и страданията им и противопоставя техните добродетели срещу егоизма на знатните и богатите“. Народът е пазител на божественото вдъхновение; той именно притежава вродената доброта, приписвана от Русо на личността. В „Странствуващия работник“ красивият дърводелец Пиер Югнен е от „същото божествено тесто“, от което е и дърводелецът Исус. Когато говори за бъдещото общество, старият скептик граф дьо Вилпрьо, у когото Югнен работи, му казва благосклонно: „Изказвайте пожелания, измисляйте системи. Измисляйте ги колкото ви е угодно и се отказвайте от тях колкото е възможно по-късно!“ Но Югнен презира тази човешка и обществена останка. В „Мелничаря от Анжибо“ Санд рисува като як и пленителен светец мелничаря Големия Луи, а аристократката Марсел дьо Бланшмон представя като жена, която се радва на разорението си. На сина си тя казва: „Дано разбереш, че си изпаднал (чрез разорението) между овцете, които се намират отдясно на Христа, а не сред пръчовете, които са отляво!“ На господа: „Господи! Дай ми необходимата сила и мъдрост да направя от това дете мъж. Да го направя патриций е достатъчно да скръстя ръце!“ По това време (към 1840–1848) Санд се обявява толкова за комунистка, колкото и за социалистка. Всъщност тя не е упорита и би желала да узнае по-точно какво се крие в действителност зад двете думи.
Сент Бьов до мадам Жуст Оливие, 3 август 1840:
Мадам Санд става комунистка, започва да посещава работниците; страхувам се, че бъдещият й роман ще бъде на тази тема. Не се държи както трябва. И за да запазим добрите си отношения, никак не я виждам…
Пиер Льору я е предупредил някога, че предпочита задругата пред комунизма, защото той е не само за подялба на имуществата, но и за „братско общуване на душите“. Но в 1848 година Жорж е надминала Льору; тя желае социализмът да мине в действие, докато нейният философ намира удоволствие само да построява системи.
Жорж Санд до Бокаж:
Аз съм за комунизма, както някои хора са били християни в петдесетата година от нашето летоброене. Той е за мене идеалът на прогресивните общества, религията, която ще съществува след няколко века. Но не мога да се присъединя към нито една от сегашните форми на комунизма, защото всички имат диктаторски характер и смятат, че могат да се наложат без съдействието на нравите, навиците и убежденията. Никоя религия не се затвърдява със сила…
Този комунизъм изглежда по-скоро идиличен, отколкото нападателен, и прави впечатление, че романите, в които Санд го изразява, са обнародвани в консервативни издания: „Конститюсионел“, „Епок“. Що се отнася до личното й положение на богата жена, то не я затруднява: „Аз изпитвам ненавист към поземлената собственост. Привързаността ми не отива по-далече от къщата и градината. Полето, равнината, ливадите, всяка равна плоскост ми навява смъртна досада, особено когато е моя собственост, когато си казвам, че това нещо е мое, че съм длъжна да се грижа за него, да го пазя, да го заграждам с тръне, да прогонвам оттам стадото на бедняка, за да не обеднея и аз на свой ред, а това в известни случаи води неизбежно до загуба на чувството за чест и дълг.“ Остроумно изказване на желанието да си запази Ноан и да живее там с братска скромност.
В областта Бери, където е собственица на замък, мадам Санд води от 1840 година борба против Луи-Филип заедно с напредничавата опозиция. През 1843 година, както видяхме, тя подпомага щедро основаването на „Еклерьор Дьо л’Ендр“. Политиката на Еклерьор се приближава до тази на парижкия вестник „Ла Реформ“, където царува Ледрю-Ролен, остроумен и красноречив адвокат, с красива външност и любезна усмивка, но ленив опортюнист, който се е оженил за пари и е голям донжуан. По-близо до Санд е Луи Блан, социалист с комунистически забежки, който не казва вече: „Всекиму според труда“, а: „Всекиму според нуждите“. Тя е в преписка с него и като истинска берийка му задава няколко „твърде глупави“ и съвсем преки въпроси, преди да се свърже с неговото движение. Щом вижда Луи Блан, тя обиква този дребен мъж с детско лице, който се смее, ръкомаха и блести със смелост и ум. Решава дори да го ожени за „хубавицата“ — прякор, даден на Соланж от Полина Виардо. В романа си „Пичинино“ тя ни е оставила неговия портрет: „Голямо честолюбие в малко тяло, подкупващ, приятен глас, желязна воля“.
Но погрешно би било да си я представим заета през четиридесетте години да подготвя революция. През това време тя си живее спокойно в Ноан.