Жорж Санд до Шарл Понси:
В Ноан ще остана до зимата, както всяка година, както винаги, защото животът ми е уреден сега като нотна хартия. Написах два-три романа, един от които скоро ще излезе… Син ми е все така слаб и нежен, но напълно здрав. Той е необикновено добро същество, кротко, с равен характер, работливо, скромно и правдиво. Не само сърцата, но и характерите ни се съгласуват така добре, че не можем да живеем нито ден един без друг. Той встъпва вече в двадесет и третата си година, аз в четиридесет и втората… Свикнали сме да се веселим, не шумно, но доста продължително, а това ни сближава въпреки възрастта, и след като сме се трудили цяла седмица, си устройваме голямо развлечение да изядем една баница на тревата, малко по-далечко от къщи, в горичка или в някоя развалина заедно с брат ми, дебел, духовит и добродушен селяк, който вечеря всеки ден при нас, защото живее само на четвърт левга от Ноан. Това са големите ни лудории! Морис рисува пейзажи; брат ми си подремва на тревата. Конете пасат на свобода… Кучетата тичат нагоре-надолу, а едрият кон, който вози цялото семейство в един вид голяма ръчна кола с едно колело, идва да яде от чиниите ни…
Романите, които е писала по това време, не са само социални. „Вие мислехте значи, че пия кръв в аристократически черепи; о, не, изучавам Вергилий и уча латински…“ Четенето на Вергилий й внушава мисълта да напише „Георгики“ за своята област. В детството си е била очарована от приказките на конопаря по седенките. Тя мечтае да достигне тази селска простота на разказа, да запази прекия, рязък тон на народния разказвач, като замени селския език, за да бъде разбираема за парижкия читател. Този опит дава две приятни идилии: „Дяволското блато“ и „Подхвърленият Франсоа“. Това са два успоредни романа; в първия богат селски стопанин се оженва за бедна девойка; във втория Подхвърленият (извънбрачно дете, изоставено в полето) е обикнат от богатата жена, която го е прибрала. От тези трогателни и чисти пасторални повести лъха красотата на творби от древността. Те напомнят не само Вергилий, но и Теокрит, понякога дори „Одисеята“. Освободена от различните идеологии и увлечена от поезията на своята провинция, Санд е написала два шедьовъра. В 1843 година един книжар казва на Балзак: „Никъде вече не искат да четат Жорж Санд. «Странствуващият работник» я погуби въпреки привилегията на прочутите писатели да пишат по двадесет лоши книги.“ Следната година, напротив, Балзак казва на мадам Ханска за Жана: „Прочетете тази книга! Несравнима е!… Пейзажът е обрисуван от ръка на майстор…“
През 1847 година Санд се вълнува повече от личните си нещастия: скъсването с Шопен, драмата Клезенже — Соланж, отколкото от политика. „И телом, и духом съм сломена от скръб. Мисля, че тя е неизлечима, защото колкото повече успявам да я разсея за няколко часа, толкова по-мрачна и болезнена се връща тя през следващите…“ Но все пак успява да работи, да изглежда, а понякога дори да бъде весела.
Жорж е успяла най-после да намери съпруг на милата Титин. Тридесет и шест годишният полски изгнаник Карол Бертолди е намерил работа като учител по рисуване в Тюл и печели по този начин три хиляди франка годишно. Виктор Бори го открива там; Санд го поканва. Огюстин съумява да му се понрави. Остава да се осигури бъдещето на тия млади хора без състояние. Санд дава на годеницата зестра от тридесет хиляди франка; след това назначава годеника (с гаранция от Дюверне) на длъжността данъчен бирник в Риберак. За да възстанови равновесието на собствения си бюджет, нарушен от тези щедрости и от лудориите на семейство Клезенже, тя работи върху десеттомната „История на моя живот“.
Жорж Санд до Шарл Понси, 14 декември 1847:
Това е низ от спомени, изповеди и размисли, предадени в рамка от подробности, в които ще вложа малко поезия и простота. Няма да разкрия все пак целия си живот. Не обичам високомерните и циничните изповеди и не мисля, че трябва да разкрием всички тайни на сърцето си пред хора, по-лоши от нас и следователно склонни да извлекат не добра, а лоша поука от тях. Освен това нашият живот е неразделна част от живота на всички, които ни заобикалят, и човек не може никога да се оправдае за своя постъпка, без да е принуден да обвини другиго, понякога най-добрия си приятел. А не желая да обвинявам и да огорчавам никого. Такова нещо ми е противно и би било по-голямо страдание за мене, отколкото за жертвите ми. Мисля, че ще напиша една полезна книга, безопасна, прилична, без тщеславие и низости; и работя с удоволствие върху нея…
В 1847 година тя не се среща вече с Пиер Льору и след толкова снизходителност започва да го преценява строго: „Не зная нищо за работите на Льору. Започвам да свиквам с мисълта, че ще може да запази равновесие върху въображаемата нишка, която го свързва с нашия век. Не зная как ще стане това, но все ще намери някакво средство. От една страна, не умее да се оправя с фактите, от друга страна, е ловък, настойчив и умее много добре да изтръгва от света, който отрича, цялата необходима помощ. Как постъпва от толкова години вече, откакто влачи доброволната си бедност, без да лишава от нещо нито себе си, нито толкова други гърла, които трябва да храни? Труден въпрос. Но не и обезпокоителен, щом трае толкова време. Ако Бусак рухне под нозете му, той ще отиде да се подслони другаде. Има великолепна способност да намира неочаквани възможности. Има великолепен усет да наложи на всички почит към това поведение… Признавам, че аз «не съумях да приема йезуитството, с което фанатизмът му може да се огъва при нужда…»“ Лицемерието е почитта на бунтаря към обществото.