III
Музата на Републиката
Младият Виктор Бори, по това време постоянен гост в Ноан, е в началото на 1848 година „съвсем смутен“ от мисълта, че в Париж става революция. Жорж не вярва в това и февруарската революция я изненадва, както изненадва и Франция. Жорж ненавижда Луи-Филип с една чисто женска омраза, но банкетната кампания за избирателна реформа, която предхожда и довежда падането на режима, й се струва безобидна и безполезна. „Това е интрига между министри, които слизат, и министри, които искат да се качат — пише тя на сина си. — Не вярвам народът да вземе страна в разпрата между господин Тиер и господин Гизо… Затова настоявам да не се разтакаш нататък, защото може да те резнат без полза за правото дело… Прекалено глупаво би било да бъдеш убит заради Одийон Баро и сие.“ Когато безредиците започват, тя се изненадва, че Морис не се прибира в Ноан, както го е посъветвала. Делакроа пише, че Морис бил много възбуден: „Морис сияе; излезе оттук като пиян: не мислех, че е способен на такова екзалтиране“. Страшно обезпокоена, тя заминава да търси сина си.
Когато пристига в Париж, остава изведнъж с впечатлението, че е настъпил великият ден и е установена не само република, но и социална република. На власт са нейните приятели; отива да види дребничкия Луи Блан в неговия дворец Люксембург. Мраморните галерии са изпъстрени от дълги редици пролетарии. Луи Блан сияе: „Необходимо е — казва той — силата на народа да се прояви с външно спокойствие; спокойствието е величието на силата“. От един прозорец в къщата на Гизо, където разговаря с Ламартин, тя наблюдава минаването на някакво шествие:
Жорж Санд до Огюстин Бро:
Беше прекрасно, просто и трогателно: четиристотин хиляди души от черквата Мадлен до Юлската колона; нито един стражар, нито един полицай и все пак пълен ред, благоприличие, сериозност и взаимна учтивост, така че никой никого не настъпи, никому не смачкаха шапката. Великолепно! Парижкото население е първо в целия свят!…
Републиката е установена и няма вече да я изпускат; ако стане нужда, ще умират по барикадите, за да я защитят. Правителството, съставено от почтени хора, не е може би на висотата на една задача, която изисква „гения на Наполеон или сърцето на Исус“. Но повечето хора в него правят всичко, което е по силите им.
Санд не е била никога действително близка с Ламартин. Поздравила го е в 1843 година веднага след речта му против режима. Зарадван от това писмо, той предлага да се срещнат. В пет часа следобед тя все още спи, но този път става, за да го приеме, „в недозакопчана работна роба. Донасят пури, започва разговор за политиката и човечеството. За пръв път сега двамата велики писатели разговарят лично. Дотогава Жорж Санд си е давала вид, че почти го презира…“ Когато го вижда отново в Париж през февруари 1848 година, тя намира, че е много опиянен от ролята си. „Току-що държах реч и се прегръщах със сто хиляди души“ — казва той. Жорж намира, че той напомня повече Вернио, отколкото Мирабо, повече поет, отколкото човек на действието. Но републиката още има нужда от него: той е нейният „очароващ блясък“. Мощният му, приятен глас смекчава думата революция.
Санд наблюдава водачите на временното правителство, дърпани в две противоположни посоки от работниците и буржоазията. Работническата рубашка против редингота; каскетът против шапката; социалистическата република против буржоазната република — това е 1848 година. В своята радост от победата Жорж не желае този конфликт. Буржоа и работници са свалили заедно един „недостоен режим“. Трябва да си подадат ръка.
„Народът — пише Санд — е склонен да даде пълно доверие на буржоазията. Буржоазията няма да злоупотреби с него. Тя не ще допусне да бъде заблудена от коварни съвети, напразни тревоги, неверни слухове, клевети срещу народа. Народът ще бъде справедлив, спокоен, мъдър и добър, доколкото средната класа му дава пример в това отношение…“