В Бюлетин №16, който ще придобие неприятна известност, тя заплашва: „Ако не довеждат до победа на социалната истина, ако са израз на интересите само на една каста, изтръгнат от доверчивата почтеност на народа, изборите, които би трябвало да бъдат спасение на републиката, ще бъдат несъмнено нейна гибел. Тогава за народа строил барикади, остава само един път към спасението: да прояви отново волята си и да отложи решенията на едно недействително народно представителство. Ще пожелае ли Франция да наложи на Париж това крайно и съвсем нежелателно средство?… Не дай боже!…“
Това е зов към бунт. Мадам Санд не се бои от него. Правителството, печатът, цяла Франция й се струват разделени на чисто политически републиканци, към които се присъединяват монархистите, и на републиканци социалисти, между които се намира и тя. Съотношението между двата блока може да се определи, според нея, само чрез силата на оръжието. Изборите не й вдъхват доверие, защото ще бъдат насочени против „комунистите“, но против комунисти фантазьори, които искат поземлен закон, грабеж и кражби.
„Ако под комунизъм разбирате заговор, склонен да заграби с преврат диктатурата, както заявяваха на 16 април, ние не сме комунисти… Но ако под комунизъм разбирате желанието и волята с всички законни и признати от обществената съвест средства да изчезне още днес възмутителното неравенство между крайното богатство и крайната бедност, за да даде място на принципа на истинското равенство; да, тогава сме комунисти и имаме смелост да ви го заявим, щом ни питате откровено, защото смятаме, че и вие сте комунисти като нас.“
Междувременно крайната левица (Бланки, Кабе, Распай, може би Луи Блан, „голямо честолюбие в малко тяло“) подготвя удар за неделя, 16 април. Но претърпява тежък неуспех; цялата национална гвардия, цялата буржоазия и голяма част от предградията викат: „Да живее републиката! Смърт на комунистите!“
Жорж Санд до Морис, 17 април 1848:
Трябва да ти кажа как се случи всичко това, защото няма да разбереш нищо от вестниците. Но запази в тайна писаното. От осем дни насам имаше три, или по-точно, четири заговора. Преди всичко Ледрю-Ролен, Луи Блан, Флокон, Коседиер и Албер искаха да принудят Мара, Гарние-Паже, Карно, Бетмон, с една дума, всички от златната среда, да напуснат временното правителство. Биха запазили Ламартин и Араго, които са някъде по средата, и тъй като предпочитат властта пред убежденията (каквито нямат), биха се присъединили към тях и към народа. Този заговор имаше здрави основи… Би могъл да спаси републиката, да обяви незабавно намаление в данъците на бедните, да вземе мерки, които, без да разорят честно придобитите богатства, биха извели Франция от финансовата криза; да променят избирателния закон, който е лош и ще доведе до „комшийски“ избори; би постигнал най-доброто, възможно за дадения момент, би върнал народа към републиката, от която буржоазията успя вече да го отврати в цялата провинция, и да ни създаде едно народно събрание, което не ще ни се наложи да насилваме…
И така, още отсега, в очакване на лоши избори, напредничавите умове в правителството заговорничат против собствения си режим. Успехът на контраманифестацията засилва крилото на умерените. Много читатели на Бюлетин №16 държат „подстрекателския“ текст на Санд отговорен за безредиците. Питат кой й е разрешил да го обнародва в официален вестник. Естествено, нито Ледрю-Ролен, нито Жул Фавр (главен секретар на Бюлетина) не признават отговорността да са поръчвали тази статия и факт е, че съобразно с най-здравите административни традиции, нито един от двамата не я е чел, преди да я дадат за печат.
Жорж Санд се опитва да обясни в други вестници, че осъжда еднакво и манифестацията, и контраманифестацията, и „кастата и сектата“ както се изразява. Кастата, или така наречените управляващи класи; сектата, с други думи, малката група фанатици, които проповядват насилието. Но на дело е насърчила сектата и общественият повик срещу нея е много силен. На 20 април тя получава реванш с празника на Братството.