За какво мечтае девойката, отдавна влюбена в своя братовчед, когато Морис, като кмет на Ноан, извършва бракосъчетанието й с Бертолди, за когото тя се омъжва по разум? Представяме си тъгата, с която Огюстин напуска къщата, където е преживяла толкова надежди и е имала такива успехи в домашния театър. Тя е страдала понякога тук, разбира се. Но прекрасно се е забавлявала. Да се омъжи за този ужасно превзет стар ерген, да споделя живота на някакъв неизвестен чиновник, това означава за нея да се примири с един скучен, посредствен живот.
Бурята, която Жорж е предсказала на Токвил, избухва на 15 май. Поводът е една манифестация в полза на поробена Полша, държавата, разпъната като Христос. Ламартин е благоразумен министър и отказва да въвлече Франция в една безнадеждна борба; полските емигранти се обявяват яростно против него. Такава е явната причина на демонстрацията. Всъщност тя цели да изтъкне силата на народа и да наложи нови избори. Много манифестанти вярват наивно в дадените лозунги и викат: «Да живее Полша! Да живее Републиката!» Постепенно започват да се чуват викове: «Да живее Луи Блан!» И Бланки увлича множеството да завземе с пристъп Националното събрание. Ламартин, Ледрю-Ролен, дори Барбе нямат възможност да се изкажат. Бланки и Луи Блан накарват тълпата да акламира демократичната и социална република. Настояват да се изпрати незабавно армия за Полша. В този момент се чува сигнал за тревога. Националната гвардия идва на помощ на Събранието. Всичко пропада. Тълпата се разбягва в паника. Чуват се викове: «Смърт за Барбе!» Арестуват го. И всичко свършва.
Къде е на 15 май Жорж Санд? На улица «дьо Бургон» заедно с тълпата. Там, на един прозорец в приземен етаж, вижда някаква дама, която държи реч, а народът я акламира. Тя запитва коя е тази героиня. Отговарят й, че е Жорж Санд! Морис разказва, че било шега на някакви безделници. Сам той тръгва заедно с бериеца Адолф Дюплон да доведе оръдие от военното училище, но намира там само чаши за бира. «Паметен и безкрайно смешен ден» — пише той. Положително е, че Санд не е вземала дейно участие в него. Въпреки това вестниците я държат отговорна за станалото, защото в Бюлетин №16 е писала, че народът е в правото си да защищава републиката, дори срещу Националното събрание. На това тя отговаря, че Бюлетинът е печатан много преди 15 май и не може да бъде негова пряка причина. Това е вярно.
На 15 май вечерта тя преценява, че каузата на социалната република е загубена, и има само едно желание: да се върне в Ноан. Но все пак чака още два дни, защото се говори, че ще я арестуват. А не желае да изглежда, че е избягала. В очакване на обиск изгаря всичките си книжа и «Интимния дневник». Но никой не мисли да я безпокои и на 17 вечерта тя спокойно заминава.
«Исках да дам на правосъдието време да ме намери, ако смята, че има да урежда сметки с мене.» Този страх на моите приятели не беше никак правдоподобен и аз бих могла да си придам евтино важност, като си дам вид, че бягам, когато никой не ми правеше честта да се сети за мене, като изключим някои господа от националната гвардия, които се възмущават, че е бил забравен един толкова опасен конспиратор.“
IV
Ноан, 1848–1850
Няма принципи; има само събития.
Когато на 15 май вечерта на улица „Бургон“ си припомня Ноан, той й се струва истинско убежище. Но ще се разочарова. Тя е изложена на по-голяма опасност в провинцията, гдето е прицел за реакционерите, отколкото в парижката суматоха, гдето я забравят. Нейните съседи я обвиняват във всякакви заблуждения и престъпления.
„Тук, в това така романтично, кротко, добро и спокойно Бери, в този край, който така нежно обичам и съм доказала на бедните и прости хорица, че зная задълженията си към тях, мене — именно мене! — смятат за враг на човешкия род и ако републиката не е удържала обещанията си, очевидно аз съм причина за това…“
Разправят, че получила от „господин херцог Ролен“ всички лозя, земи и ливади в окръга и заповядала да затворят във Венсенската кула най-добрите депутати.
Жорж Санд до Карлота Марлиани:
Трябва да респектирам с присъствието си една значителна банда глупци от Ла Шатр, които всеки ден повтарят, че ще дойдат да подпалят дома ми. Те не са храбри нито физически, нито морално: когато идват да се поразходят насам, аз отивам между тях и всички ми свалят шапка. Но щом ме отминат, намират смелост да извикат: „Долу комунистките!“)
Новият кмет на Ноан отец Олар, неин политически противник, но личен приятел, я съветва да напусне Ноан, докато утихнат слуховете и гневът. Тя заминава за Тур и вестниците я подиграват: „Къде се е дянала Жорж Санд?… От Париж научаваме, че Жорж Санд, сразена или сразен от изхода на юнските дни, заповядала да опаковат мебелите, кутията й с пури и лишила Париж от присъствието си, за да се засели в Тур. Просто за да намери работа на преносвачите…“