Делакроа й пише, че е направила добре, като е заминала. „Биха ви обвинили може би, че сте издигали барикади. Съвсем правилно казвате, че в такива времена пристрастието не разсъждава и пушката или щикът са единствените използувани доводи… Вашият приятел Русо, който впрочем е виждал огън само в кухненската печка, хвали някъде, в пристъп на войнствено настроение, думите на един полски дворянин, който казва за своята неспокойна република: Malo periculosam libertatem quam quie tum servitium. Тази латинска фраза значи: «Предпочитам свобода, изпълнена с опасности, пред едно спокойно робство». Аз стигнах — уви! — до противно мнение, особено като виждам, че тази свобода, изкупена с битки, не е никаква свобода, която би позволила да се движиш свободно, да размишляваш, най-вече да вечеряш, когато поискаш, да имаш още много предимства, каквито политическите вълнения не зачитат. Простете за моите назадничави размишления, мила приятелко, и ме обичайте въпреки непоправимата ми мизантропия.“
След разгрома на въстанието и кървавите кланета през юни има много политически изселвания. Социалната република — а може би изобщо републиката — е победена. Между буржоазията и работничеството е изровена нова кървава бездна. Санд е отчаяна и престава да пише по вестниците.
Жорж Санд до Едмонд Плошу, 24 септември. 1848:
Питате ме в кой вестник пиша. Не пиша никъде, поне засега; не мога да изказвам мислите си при военно положение. Би трябвало да правя на така наречените изисквания на времето отстъпки, на каквито не се чувствувам способна. Освен това душата ми бе сломена и обезсърчена за известно време. Още е болна, така че ще трябва да почакам, докато оздравее…
Шопен, който е в Лондон, говори с растящо зложелателство за нещастията на бившата си приятелка: „В последно време тя затъна в каква ли не кал и повлече мнозина със себе си. Приписват й отвратителните възвания, подпалили гражданската война…“
Към обществените беди се прибавят мъчителни интимни сътресения. Шивачът Бро, баща на Огюстин, е издал брошурка, озаглавена: „Една съвременница“. „Биография и интриги на Жорж Санд“. Обвинява я, че е привлякла Огюстин в Ноан, за да я направи любовница на Морис, после да омъжи компрометираната девойка за първия попаднал мъж. Това е шантаж, защото като изключим желанието му да изнуди Санд, Бро (който обещава нови брошури по същия въпрос) няма никакъв интерес да петни собствената си дъщеря. Жорж се съветва с големия адвокат Ше д’Ест-Анж. Тя твърди, че между осиновената й дъщеря и сина й е имало само едно братско, неопетнено приятелство: „Те бяха всякога пред очите ми, както живеем на село, в една домашна обстановка“. Ше д’Ест-Анж сплашва шивача и втора брошура не се появява; но Шопен възприема и този път обвиненията: „С една дума, най-гадните обвинения, за които днес говори цял Париж. Това е недостойно от страна на бащата, но е истина. Ето ви благотворителното дело, против което се борих с все сили, когато девойката влезе в къщата!…“ Принц Карол е стигнал дотам, да мрази Лукреция Флориани. На Соланж, останала приятелка с Шопен, от когото получава често карамфили и рози, Санд пише: „Не можах да отплатя с омраза и ярост на омразата и яростта му. Често мисля за него като за болно, озлобено и заблудено дете.
Работната й маса е отново нейна крепост срещу нападенията на враждебния свят. Тя започва да работи отново върху «История на моя живот», а по съвет на Ролина се връща и към пасторалните романи. Когато започва «Малката Фадет», пише един прекрасен предговор: «Защо се върнахме при овцете си». И предава разговора с Франсоа Ролина, след който се е заела да напише тази книга:
Както разговаряхме за мечтаната от нас република и за тази, която трябва да понасяме, стигнахме до това място на сенчестия път, гдето овчарският босилек приканва за почивка.
— Помниш ли — каза той, — че минавахме оттук преди една година и прекарахме цяла вечер? Тук именно ти ми разказа историята на Подхвърления и аз те посъветвах да го напишеш в непринудения стил, с който ми го разказа.
— И който беше подражание на нашия конопар? Припомням си, но ми се струва, че оттогава са минали десет години.
— Обаче природата не се е променила — продължи моят приятел; — нощта е все така ясна, звездите все така блестят, овчарският босилек ухае все така прекрасно… Колкото и да сме огорчени и нещастни, никой не може да ни отнеме радостта да обичаме природата и да си почиваме в поезията. Е добре, щом не можем да дадем нищо друго на нещастните, ще се занимаваме пак с изкуството, както го разбирахме доскоро, с други думи, ще прославим тихичко тази спокойна поезия; и ще я изстискаме като сок на целителна билка върху раните на човечеството.