Следобед се занимава с къщата и градината си. Това не е малък труд. Прислугата е многобройна: осем-девет души постоянна прислуга освен надничарите, които се наемат, когато замъкът е пълен с гости или когато Мадам приготвя конфитюр от френско грозде, който вари сама и се гордее много с рецептата си. Дърводелецът Бонен и един бояджия са на постоянна заплата. Всички са добре платени; Санд има за правило да дава малко повече от съседите си. Не иска да се говори за господари и слуги. Никой не е господар на един свободен човек. Има „домашни чиновници“, всеки с определена длъжност. Тъй като обича добре изработени неща, Жорж е взискателна. Но не иска никога унизителни услуги. Не признава нито ливреи, нито обръщение в трето лице. Дава нарежданията си по берийски: „Искате ли да направите това и това?“ И обича да й отговарят: „С удоволствие“. Качеството, което цени най-много у прислугата, е мълчанието. Никой не бива да разправя какво става в Ноан. Останка от авантюристичната и потайна младост.
Тази революционерка управлява буржоазно своя дом и макар че е романтичка, има точен „усет за науката“. Странно съчетание от думи, което я характеризира: „Да се научиш да виждаш — казва тя, — ето цялата тайна на естествените науки“; Но добавя, че е невъзможно „да се види“ дори един квадратен метър от градината, ако го разглеждаме, без да имаме понятие от класификация: „Класификацията е нишката на Ариадна в лабиринта на природата“. Тя обогатява своите хербарии още от времето на Дешартр. Той е починал отдавна; бедният малгаш, друг другар в нейните изследвания, е на смъртно легло; тя продължава да търси за храна на своите гъсеници четири вида изтравниче: „Обикновеното, сивото, метляното и четворното, което е, според мене, най-хубаво. Не сме намерили още най-красивото от всички — скитничето…“ Упоена от природата, тя вече не харесва Париж и не чувствува нужда от него; отива само когато има пиеси в театъра: „Отърсих от нозете си калта на този проклет град“.
Когато наблюдаваме природата, промените в човешкото тяло стават по-лесно поносими. Жълто-червените есенни листа възвестяват зимата, без да я проклинат, и Жорж посреща равнодушно старостта, която бързо приближава: „Старата жена — казва един неин герой, да, това е друга жена, друго мое аз, което сега започва и от което не мога още да се оплаквам. Тази жена не знае миналите ми грешки. Не им обръща внимание, защото не може вече да ги разбере и се смята неспособна да ги повтори. Показва се толкова кротка, търпелива и справедлива, колкото другата е била раздразнителна, взискателна и рязка… Поправя всички злини, направени от първата, и дори й прощава това, което другата, измъчвана от угризения, сама не може вече да си прости…“
Такова е в най-хубавите й дни държането на Санд пред прага на петдесетгодишнината. Тя би желала за подбуда на постъпките си да замени страстта с добрина. Тази добродетел й е била всякога присъща, но е била забулвана понякога от буйния характер. Била е добра на изблици; сега желае да бъде добра постоянно. Смята, че е завършила своите търсения. Не се е примирила, но последиците от бурните страсти са я отвратили от страстите. Отсега нататък иска да се бори само за щастието на другите, без омраза и злопаметство.
Това настроение не ще бъде неизменно. Старостта прилича на по-раншния живот: има свои приливи и отливи. И Санд се връща към по-раншни страсти, раздразнения, желания, съжаления, слабости, несправедливост. А от това ще настъпват понякога и изблици на веселост. „Лекомислието е буйство“, шумът заглушава вътрешните гласове. Но тъй като желае да бъде последователна, не само си прощава миналото, а чистосърдечно го преобразява, за да го направи достойно за решението да бъде милосърдна.
Мюсе ли? Та тя му е била просто ангелски предана. Влюбената, впита в жертвата си, няма дори паметта на марионетка. Мистиката на страстта си? Ненавистта към брака? Това е само романтична мода. Укор заслужава епохата, не писателят.
Що се отнася до някогашните й романи, свидетели на това бурно минало, тя ги дава за преиздаване с нови предговори, за да ги приспособи към новата философия. Това дразни някои мърморковци като Барбе д’Орвили, който язвително я пародира:
„Мислили сте, че съм неприятелка на брака… че имам по-волна представа за приличния съюз между мъжа и жената. Е добре, след като поддържах тридесет години тези илюзии, идвам да ви кажа, че не е така. Никога не съм била толкова умна, никога не съм виждала, нито искала толкова много! Аз съм една наивна гениална жена, която създава романи, както прасковата цъфти с розови цветчета, и всякога е искала само едно — да бъде любезна…“