Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 28 октомври 1853:
Всеки ден работя в моя малък Трианон; превозвам чакъл с количка; изкоренявам и засаждам бръшлян; уморявам се в куклената градина и от това се храня и спя чудесно…
Жорж Санд до Соланж Клезенже:
Купих й сламена шапка за в градината, четири утринни рокли, обувки и така нататък. Трябва й само още една шапка, колкото желаеш простичка и евтина, но само да не е по ужасния вкус на Ла Шатр… Купих и чорапи. Жилетчиците и панталонките са вече готови. Момиченцето ни е очарователно, сияе от здраве и чете доста внимателно. Неразделни сме от обяд до девет часа вечерта. Сутринта прекарва с Мансо, който я обожава…
„Кралицата на всички Нини“ царува в Ноан. „Тя се съгласява да й направят клизмичка само при условие, че по тръбичката ще има цветя и панделки, а по време на операцията Мансо ще свири с уста някаква мелодийка.“ Когато в покоя на едно временно помирение Соланж взема дъщеря си, „за която е зажадняла“, бабата роптае: „Ще задържа Нини, докато е възможно. Горкото дете не ще бъде никога по-спокойно и щастливо, докато спорът за него се разреши.“ Санд не желае най-вече постоянните местения насам-нататък: „Имам нещастието да се привързвам към съществата, за които се грижа, и никак не обичам неочакваните промени… Ако помирението не продължи, ти ще ми доведеш Нини болна, объркана, раздразнителна, мъчно, поносима…“ Тъкмо това наистина става, но чарът на Ноан оказва отново своето въздействие.
Жорж Санд до Соланж Клезенже, 21 септември 1852:
Нини се чувствува чудесно, а характерът и е неузнаваем… Към мене Нинет е очарователна… Нервите й се успокояват. Перушинката й се оправи. Станала е още по-хубава. Често говори за тебе, но без тъга и все смята, че ще дойдеш на другия ден. Прави удивителен напредък по впечатлителност, заема се да описва градината, цветята, слънцето, „наметнало сивия си плащ“, звездите „със златните лапички“, вечерното цвете, което се разтваря нощем, когато ружите се свиват, светулките и така нататък… С една дума, няма по-прекрасно нещо от това девойче…
В необнародваните бележници на Жорж Санд, водени обикновено от Мансо, а понякога и от нея, е запазен споменът за игрите на бабата и внучката, за работата в берийския Трианон, за чудноватите вечери в Париж, където Жорж води Соланж, Нини, Морис и Мансо най-напред да вечерят у Маньи, а след това завлича в „Одеон“ или „Амбигю“ това четиригодишно дете, което нито майката, нито бабата, и двете жадни за театрални представления, не знаят къде да дянат, докато трае спектакълът.
Бележник на Жорж Санд, 19 април 1853: „Слагам последна полировка на моя малък Трианон. Мансо, му направи водопадче. Аз — бакхусова горичка. Емил се слиса; славеите също… Изчитам сама последния том от спомените си… 20 април 1853: Великолепно време, малко облачно, но топличко. Дърветата бързо се разлистват. Издигам планина до Трианон, но Мансо я събори за два часа! На нейно място настани един долмен с невидим резервоар, откъдето се захранва водоскокът в Трианонската пещера. Каква изненада за Нини, а още повече за мене, защото аз съм повече дете от нея!… Водоскокът блика два часа… Днес не съм работила нищо; само уших един нарцис на килимчето. Скитам. Ах! Да можеше да продължава все така!… Изпращам на Дютак първия том от «Звънарите»… 21 април 1853: Градината е напълно подновена и почистена. Стана великолепна. Още няма лалета, но има нарциси, цели килими от виолетки в горичката. Теменугите са прекрасни. Парички, иглика, тръни… Направих второ хълмче в Трианон, за да скрия резервоара… Започвам да бродирам възглавница с птичи гнезда за стола…“
Перото се взема отново от Мансо: „Тя започва също продължението на «Моя живот»: четвърта част, VII том… 13 април 1853: Нини е станала наистина много мила, но все още иска да яде супата си с пръсти, а баба й не позволява… Нини ще стане истински мила, когато майка й дойде да й прави пещери с розовите си нокти… 16 юни 1853: Мадам Соланж трябва да пристигне утре; следователно няма да пристигне… 17 юни 1853: Мадам Соланж не дойде, разбира се! 18 юни 1853: Мадам Соланж пристигна тази сутрин… Вечерта накара Нини да се нахрани съвсем голичка, а сутринта се оплаква от студа и от селото. Господи!…“