Сред това младо, жизнерадостно общество, гдето дават представления, гдето има много девойки, Аврора си възвръща веселостта. Тя блести и Казимир дори започва да ревнува, че мъжете се възхищават от съпругата му. Трябва да признаем, че въпреки непорочността си Аврора е кокетка по природа. Хубавите й очи, дарбата й да внася оживление завъртяват много глави. Обезпокоеният съпруг става рязък. Един ден, когато тя хвърля като палаво дете шепа пясък, от който няколко зрънца падат в чашите с кафе, той й заповядва да престане; тя не му обръща внимание и хвърля нова шепа; това публично пренебрегване на съпружеската власт го засяга дълбоко. И той я плясва лекичко. В момента случката не й прави особено впечатление. Когато съпругът й заминава да провери как вървят работите в Ноан, тя му пише все така нежно.
Аврора до Казимир, 1 август 1824:
Колко тъжно, любими ангеле, че трябва да ти пиша, вместо да разговаряме; че не си при мене и че днес е едва първият ден. Колко дълъг ми се струва той, колко самотна се чувствувам! Надявам се, че няма да ме оставяш често, защото ми е тежко и никога не ще свикна да оставам без тебе. Не зная какво ще правя довечера, толкова съм уморена и замаяна от плач. Но не се тревожи много, мили; ще направя всичко възможно да не се разболеем нито аз, нито малкият. Такива дни не бива често да се повтарят! А не мога да сдържа сълзите си, като си припомня заминаването ти… Господи, как бих искала да е вече събота, когато ще се върнеш!… Довиждане, любов моя, скъпи мой. Ще си легна и ще плача сама в леглото…
Плеси, четвъртък, 19 август 1824:
Бебето ме събуди, като няма кой да пази съня ми… Когато се върнеш, ще спя като пън в обятията ти. Син ти не знае какво върши… Никога не ми е било толкова мъчно, когато те няма, и никога не съм изпитвала по-голямо нетърпение и нужда да бъда отново с тебе, в обятията ти. Бих искала да се върнеш за бала на празника свети Людовик, за който съм се приготвила великолепно, като си уших рокля от плата, изпратен от Карон. Но мисля, че ако тръгнеш в понеделник, ще пристигнеш в сряда много уморен и без настроение да отидеш на бал. Може би за тебе ще бъде по-добре да тръгнеш от Ноан във вторник. Размисли, мили… Сбогом, скъпи ангеле, любов моя, живот мой. Обичам те, обожавам те, целувам те от все сърце, притискам те хиляди пъти в обятията си…
Юни 1825: единадесет часа вечерта:
В леглото съм, но без тебе… Миналата нощ ми беше студено, почти се поболях. С нетърпение очаквам петъка…
Не трябва да приемаме буквално всичко, което се пише. С този тон мадам Дюдеван иска да поласкае своя владетел и господар. В действителност и двамата се страхуват вече да се озоват насаме в Ноан. Но не го признават и по мълчаливо взаимно съгласие отбягват обясненията. Тя се старае да гледа с очите на съпруга си и се насилва да постигне това. Последицата е недоволство от себе си и от всичко. Къде да живеят? В Париж ли? Доходите няма да им стигат. Наемат си малка къща в Ормесон. Този тъжен пейзаж с градини и големи дървета е особено красив. Аврора се чувствува много добре тук и напуска със съжаление този самотен кът, след едно спречкване между Казимир и градинаря. Но тъй като тъгата се връща отново, угнетителна, неоправдана, тя отива да види някогашния си изповедник, абат дьо Премор.
Той се е променил твърде много. Гласът му е толкова слаб, че тя едва го чува. Но духовникът все пак си възвръща ласкавото красноречие, за да я утеши: „Изтъкна ми, че тъгата, на която се поддавам, е едно от най-опасните душевни състояния, защото дава достъп на лоши впечатления и слабост. Бих била щастлива, ако можех да следвам съветите му и да възстановя веселието и смелостта си!“ Абат дьо Премор не успява да й ги възвърне. Премного умен, премного толерантен, премного човечен, старият йезуит не може да излекува болест, която му е съвършено ясна. Аврора жадува за безусловна вяра. Земният живот й е отказал това, което се е надявала да получи от него; тя би предпочела да се приюти в младежките си вярвания. Абатът я съветва да се усамоти за известно време в своя някогашен монастир. Игуменката, госпожа Евгения, се съгласява да я приеме. Казимир одобрява намерението: „Моят мъж не беше никак религиозен, но намираше, че е добре аз да съм“. Сигурно се надява, че вярата, която той не споделя, би успокоила жена му и би му осигурила спокойствие. Монахините посрещат майчински Аврора. Тя ходи всеки ден да се моли в черквата, гдето бе чула някога божия зов. Не е ли сбъркала, като избра мирския живот, гдето не намира щастие? „Имате прекрасно дете — казва добрата майка Алиша, — а това е достатъчно, за да бъдете щастлива на този свят. Животът е кратък.“ Аврора си казва, че животът е кратък за монахините, но дълъг за хора, чиито чувства и страсти превръщат всеки ден в цял мир от страдания и умора. Тя признава своите метафизически съмнения. „Няма значение! — казва за нея майка Алиша. — Всъщност тя обича бога и бог знае това.“ Аврора Дюдеван изпада скоро под обаянието на чудния монастирски покой и изпитва изкушение да остане повече време тук. Но в монастира е студено; тя е зиморничава; малкият се е разболял и тя трябва да се върне заради него. Дребни неща определят важни решения.