II
Платоничната любов
„Майчинството дава неизразими радости, но, все едно дали с любов или с брак, то се заплаща с цена, каквато никого не съветвам да даде.“ Тази цена е физическото отдаване. Аврора се ужасява от плътската любов. По-късно се осмелява да опише какво е преживяла през първите месеци след женитбата си. Когато брат й Иполит жени в 1843 година дъщеря си Леонтина, Аврора го предупреждава за опасността, която й е добре известна:
„Не допускай зет ти да бъде груб към дъщеря ти в първата брачна нощ, защото много заболявания и тежки раждания у нежни жени се дължат само на това. Мъжете не разбират, че това забавление е мъченичество за нас. Кажи му да бъде по-сдържан в удоволствията и да почака, докато приучи постепенно жена си да ги разбира и възприема. Няма нищо по-ужасно от уплахата, болката и отвращението на едно нещастно дете, насилвано от някой скот.
Възпитаваме девойките като светици, а след това ги предаваме като кобилки!…“
Аврора е прекарала младостта си във възвишени мечти за любов в духа на Русо; и не може вече да се принизи към такава груба похот. Брачното легло е арена на жестока истина, гдето една романтичка се чувствува изведнъж сразена. За Казимир, един съвсем обикновен мъж, любовта е съвсем просто нещо; той има опитността на леконравен ерген; надява се, че ще пробуди лесно у жена си приятни усещания, като тия, които сам така леко изпитва. Не сполучва и дълго не разбира, че е така. Тя се примирява да дава удоволствие, което не споделя, но след като безгрижният груб съпруг заспи, тя плаче до разсъмване. „Сладострастието се превръща за нея в танталови мъки. То е благотворна освежителна вода, която я обгражда отвред, без да утолява жаждата й; то е неоткъснат вкусен плод, но ръцете й не могат да го достигнат, за да утолят мъката от глада. Само любовта дава истински живот; тя не я изпитва; а би желала на всяка цена да я изпита.“
При подобна безизходица други жени си търсят любовник. Аврора все още обича твърде много своя съпруг; иска да му дари щастие, да му бъде полезна, да слее съществуванията им. Но той сякаш не придава никаква стойност на щедро раздаваните съкровища.
„Деветнадесетгодишна, освободена от действителни тревоги и скърби, омъжена за превъзходен човек, майка на прекрасно дете, заобиколена с всичко, което можеше да задоволи вкусовете ми, аз изпитвах досада от живота. Ах! Това душевно състояние е лесно обяснимо. Настъпва време, когато човек има нужда да обича, да обича с изключителна любов. Когато всяка наша постъпка трябва да е свързана с обекта на любовта ни. Искаме да бъдем и красиви, и надарени само за него. Ти не забелязваше никакво качество у мене. Знанията ми бяха излишни; ти не ги споделяше. Аз не казвах и на себе си дори всичко това; но го усещах; прегръщах те в обятията си, ти ме обичаше, и все пак нещо неопределимо липсваше за щастието ми…“
Ето какво би желала да каже тя. И се осмелява да го каже едва след съпружеската драма.
Бременността, раждането, черковният обред след това забавят обяснението; завръщането в Ноан през 1825 година открива, че животът там няма да е щастлив. Аврора се оплаква от сърцебиене, от главоболие; кашля и мисли, че е туберкулозна. Раздразнен до крайност, убеден, че тези болести са въображаеми, Казимир нарича жена си „глупачка, идиотка“. Една тъжна вест окончателно угнетява мадам Дюдеван. Старият й възпитател Дешартр е починал в Париж. Този самоуверен догматик със своеобразни разбирания, е започнал да се занимава със спекулации, да дава в заем пари на непознати. Разорен, не се оплаква никому от гордост и умира като стоик. София-Виктория, която го мрази, ликува: „Най-после Дешартр се махна от тоя свят!“ След като загубва своя „велик човек“, Аврора се чувствува още по-осиротяла. Кой ли ще я обича? Брат й Иполит? Той е животно от породата на Казимир, гуляйджия, който обича само виното и жените. Сключил е съвсем неочаквано блестящ брак с госпожица Емилия дьо Вилньов и се е настанил да живее в замъка Монживре, в съседство с Ноан. Приятен съсед, само че „пиянството ще погуби този очарователен ум“. Що се отнася до София-Виктория, тя пише, само за да се оплаква или да се хвали.