Мари дьо Вериер, не по-добродетелна от знатните дами на своето време, попада последователно в обятията на някакъв син на главен закупчик на данъците, господин д’Епине, след това на писателя Мармонтел, натоварен да я учи на хубава дикция. Когато се връща от едно пътуване в Саксония, маршалът „узнава едновременно и за уроците по драматургия на своята приятелка, и за начина, по който тя ги прилага“. Маршалът е човек със самолюбие; след смъртта му в 1750 година се установява, че майката и дъщерята са зачеркнати в завещанието. И Мари дьо Вериер може да предаде на дъщеря си като семеен спомен само една табакера, подарена на маршала от френския крал след победата при Фонтноа, един печат за писма и портрета на Аврора Кьонигсмарк.
„Госпожица Аврора, извънбрачна единствена дъщеря на Саксонския маршал“, изпраща молба до престолонаследницата, племенница на героя, за да иска пенсия. Върху бялото поле на просбата е написано: „Кралят отпуска помощ от осемстотин франка на госпожица Аврора, докато тя се намира в монастир, избран от престолонаследницата“. Престолонаследницата избира девическия монастир Сен-Сир, гдето госпожица Аврора се възпитава като знатна девойка. В 1766 година, като не може да я върне на майка й, престолонаследницата решава да я омъжи, но качеството „извънбрачна дъщеря от неизвестни баща и майка“ плаши желаните кандидати. Девойката страда много от това унижение и с нова молба до парламента иска към името на молителката да се добави: извънбрачна дъщеря на граф Морис Саксонски, френски фелдмаршал, и на Мари Ренто.
Парламентът утвърждава това посмъртно признание; сега вече се намира подходящ кандидат. Всичко писано от Жорж Санд в „История на моя живот“ за първия брак на баба й и възпроизведено от по-късните й биографи, е роман, твърде различен от действителната случка. Жорж Санд представя кандидата под името граф дьо Орн, незаконен син на Людовик XV; а самият брак за чисто фиктивен, приключил само след три седмици поради смъртта на съпруга, убит на дуел. В това няма нищо вярно. Годеникът е четиридесет и четири годишен пехотен капитан, по име Антоан дьо Орн. По случай сватбата на дъщеря си Мари дьо Вериер устройва разкошно празненство в своя дом „за развлечения“ в Отьой. Там Аврора се запознава със своя несъщи брат, рицаря дьо Бомон, син на херцог дьо Буйон, заместил Морис Саксонски в сърцето на Мари дьо Вериер.
По случай брака си Орн е назначен за кралски наместник в Селеста, с други думи, комендант на малката крепост; но младата двойка заминава за Елзас едва след пет месеца. При пристигането си в Селеста кралският наместник и жена му не са били приети, както ни разказва Жорж Санд, с топовни салюти: не са им поднесли на златна табла ключовете на града, но „и двамата са весели и изпълнени с надежди“. Те пристигат в понеделник; във вторник господин дьо Орн „усеща задушаване в гърдите“; и въпреки кръвопускането умира в петък. Младата вдовица пада отново пред нозете на Людовик XV с молба да й оставят длъжността на съпруга й. Искането е безсмислено. Може ли жена да командува крепост? Освен това по същото време Аврора загубва покровителката си, престолонаследницата, която умира в 1767 година. Младата вдовица се оттегля в монастир и продължава да праща молби.
Аврора дьо Орн, до херцог дьо Шоазьол, министър на войната:
Дъщеря на господин Саксонския маршал, узаконена с постановление на парижкия парламент, аз останах от най-ранно детство без баща. Убедена съм, че министърът, който ръководи така мъдро, великодушно и блестящо военното ведомство… не ще допусне дъщерята на Саксонския маршал да се измъчва в нищета…
Херцогът остава равнодушен към тази молба. Четири години по-късно, когато Шоазьол е изпаднал в немилост, тя се обръща към новия министър: „Дъщеря на господин Саксонския маршал, узаконена с постановление на парижкия парламент… като не мога да заплатя издръжката си в монастира, гдето се оттеглих, съм принудена да го напусна“. Тя се прибира наистина при майка си, Мари дьо Вериер, която живее със сестра си Женевиев в хубав частен дом на шосе д’Антен от щедрите помощи на богати покровители. Госпожици дьо Вериер имат приятен дом, гдето се събира добро общество и се представят театрални пиеси. Господин д’Епине е един от верните посетители, като дава прекрасен пример на „постоянство в незаконната любов“. Макар и попрезряла, майката на Аврора е запазила своята красота; поради връзките си с културни хора като Мармонтел и поета Колардо тя пише писма, които учудват и днес със своя стегнат стил и ясна мисъл.
Главният закупчик на данъците господин д’Епине има основание да се оплаква от съпругата си, прочутата мадам д’Епине, приятелка на Русо, Дидро и Грим; тя е влюбена в друг финансист, в Клод Дюпен дьо Франкьой. Отличен музикант, той предлага на мадам д’Епине да й преподава уроци по композиране, които превръща в уроци по любов. Единственото отмъщение на д’Епине е да заведе съперника си в дома на госпожици дьо Вериер; и Дюпен става любовник на по-младата — Женевиев. Наказанието е приятно. У госпожици дьо Вериер Дюпен вижда често племенницата на своята любовница, Аврора дьо Орн; и е възхитен от дарбите и образованието й. Възпитана в Сен-Сир в традициите на мадам дьо Ментнон, младата вдовица е изискана дама, даровита актриса и отлична музикантка. В частния театър на шосе д’Антен, ръководен от критика Ла Арп, тя играе ролята на Колет от „Селския гадател“, след това участвува в опери от Гретри и Седен. Музикантка с изтънчен и верен вкус, тя обича главно Порпора, Хасе, Перголезе. Много е ухажвана, разбира се, но тъй като има повече здрав разум, отколкото чувства, не се поддава никога на увлеченията в тази твърде волна среда. А при това няма опората на някаква дълбока вяра; единствената й религия е Волтеровият деизъм.