Аврора Дюдеван до Шарл Дюверне, 1 декември 1830:
Щастлив, тройно щастлив е Ла Шатр, родина на велики мъже, класическа страна на гениалността!… Откакто ти замина — о, светлокоси Шарл, младежо с тъжна замечтаност, мрачен като бурен ден, нещастен мизантроп, който бяга от лекомислената веселост на безразсъдната младеж, за да се отдаде на черните размисли на аскетичния си мозък — дърветата пожълтяха, загубиха блестящата си украса… А ти, великане Фльори, мъж с грамадни лапи, страшна брада и ужасен поглед; мъж от първите векове, откакто необятната ти снага не заема вече като Омировите божества седем стадии от областта, откакто вулканичната ти гръд не поглъща вече жизнения въздух, необходим за жителите на земята, климатът на тоя край стана по-студен, въздухът по-прозрачен… А ти, малък Сандо! Мил и лек като колибри от уханните прерии! Нежен и парлив като копривата, която се люшка по брулените от вятъра върхове на Шатобрьонските кули! Откакто не пресичаш площадчето бърз като сърна, с ръце в джебовете, дамите от града се събуждат като прилепите и кукумявките — към залез-слънце; не свалят вече нощните си шапчици, за да застанат на прозореца, и папийотките за къдрене сраснаха с косата им… А вашата нещастна приятелка, като не знае какво да прави, за да прогони тежкокрилата досада, уморена от слънчевата светлина, която не озарява вече нашите учени разходки и сериозни разговори в Ла Купри, тя реши да се разболее от треска и чудесен ревматизъм, само за да се развлича и да минава някак времето…
Времето минава доста зле. Единственото общество на Аврора е снаха й, Емилия Шатирон, мила, добра, но свикнала да се прибира още в девет часа, когато Аврора отива да пише или да рисува в будоара си. Двете хлапета хъркат в съседната стая. Соланж си е все така пълничка и свежа. Морис е прилежен, майка му го учи на правопис. Иполит и Казимир са почти винаги в приятно общество. Този замрял живот не може да продължава. Мадам Дюдеван е решила да отиде при малкия Жул в Париж. Съпружеският живот й се струва все повече и повече недействителен. Би могла да стане отново това, което е била, само ако избяга.
Какво може да я задържи? Религията ли? Тя има все още някаква религия, но религия, която позволява любов. Моралът ли? Тя живее в епоха, когато и най-сериозните последователи на Сен Симон проповядват закона на удоволствието. Великите реформатори в изкуството учат, че „свещената фаланга“, проповядваща дръзки опити, е длъжна да презира еснафските условности. Тази интелигентна млада жена желае да следва най-добрите умове на своето време. Съпругът ли? Той има любовници, а тя не иска тази свобода да бъде едностранна.
Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 3 декември 1830:
Вие знаете домашната ми обстановка; знаете дали е поносима. Двадесет пъти сте се чудили, че успявам да вдигна глава на следния ден, когато в навечерието са я сломили. Но всичко има край… Като търсех нещо в бюрото на мъжа ми, намерих един пакет, адресиран до мене. Поразена бях от тържествеността му. Имаше надпис: Да не се отваря преди смъртта ми. Нямах търпение да чакам, докато овдовея… Щом пакетът е до мене, имах право да го отворя, без да извърша некоректност; а тъй като съпругът ми се радва на отлично здраве, можех хладнокръвно да прочета завещанието му. Господи боже! Какво завещание! Проклятия и нищо повече. Събрал всички изблици на лошо настроение и яд против мене, всичките си разсъждения за моята порочност, цялото си презрение към моя характер. И ми оставя това като доказателство за нежност! Помислих, че сънувам, защото досега все затварях очи и не исках да видя, че той ме презира. Прочитането на това писмо ме събуди най-после от съня. Казах си, че да живееш с човек, който няма към жена си нито уважение, нито доверие, значи да желаеш да съживиш мъртвец. Взех решение и, смея да заявя, то е безвъзвратно…
Без да отлага нито ден, тя съобщава непоколебимото си решение: „Искам издръжка; ще отида в Париж; децата ще останат в Ноан.“ Казимир е смаян от непреклонността на жена си. Тя има желязната воля на Морис Саксонски. И дори хитруванията на стратега, защото изисква повече, отколкото в действителност желае. Няма никакво намерение да изоставя децата си, Ноан, нито дори съпруга си. По шест месеца в годината в Париж и шест месеца в Ноан; три хиляди франка издръжка; съгласява се да поддържа привидно семейния живот, ако условията й бъдат приети. И те са приети.
Остава да се уреди съдбата на децата. Аврора има намерение да вземе със себе си „дебеличката дъщеря“, щом уреди въпроса за квартирата и гледането на детето. Три хиляди франка не са много за нея, защото тя обича да раздава, а не обича да прави сметки; ще трябва да припечелва малко; тя не се съмнява, че ще успее да го стори, като рисува, пише или украсява табакери. Що се отнася до Морис, баща му възнамерява да го даде в пансион в Париж; но детето е още много малко и слабичко. За него трябва домашен учител; Аврора настоява този учител да бъде Букоаран: „Ако вие сте в Ноан — пише му тя, — ще мога да дишам и да спя спокойно; детето ми ще е в добри ръце, образованието му ще напредва, ще има кой да се грижи за здравето му, няма да го разглезват с прекалена свобода, нито да го възпитават с прекалена строгост…“ Казимир Дюдеван, разбира се, не е любезен; но нима графиня Бертран е по-любезна? Семейство Бертран може да обещае на домашния учител жителство в Париж, тъй като генералът е назначен за директор на политехниката, но нима признателността на една жена и обичта на една майка са без значение? „Вие знаете, че не съм без сърце, а пък аз зная, че то ще съумее да ви се издължи…“ И Жул Букоаран, като всички млади хора, е омагьосан от мадам Дюдеван. Последната фраза открива прекрасни възможности. Той приема. Но когато предлага да отидат заедно в Ним, на гости у семейството му, тя се изплъзва. Заявява, че трябва да щади съпруга си, да не пробужда у него подозрения срещу бъдещия възпитател на сина им. „Ще ви преследвам до гроб с благодарностите и неблагодарността си. Разбирайте го, както искате, както казва моето старо кюре…“