Аврора Дюдеван до Жул Букоаран:
Трябва да ви кажа какви глупави изводи се правят поради постоянното ви присъствие и непринуденото ми държане към вас. Знаете ли, че тази жена ме обявява полунашега-полусериозно за някакъв женски дон жуан, по нейно собствено подобие?… Никога една никаквица не е изпращала по-остри стрели към почтена жена… В Париж, в Бордо, в Хавр — навред съм имала любовници. Да ви развратя би било само ново развлечение за мене…
След настаняването на възпитателя нищо вече не я задържа. Само Иполит Шатирон се опитва да я вразуми. Духовитият пияница е много чувствителен, когато пийне, и нощем идва да плаче в стаята на сестра си: „Ти си въобразяваш, че ще можеш да живееш в Париж с детето си. С двеста и петдесет франка на месец? — казва той. — Просто смешно. Та ти не знаеш дори колко струва едно пиле! Няма да минат и петнадесет дни, и ще се завърнеш с празни ръце. — Добре — отговаря тя, — ще опитам.“ Вярно е, че тази богата наследница, законно ограбена чрез брака си, не притежава вече нито пара. Но тя се надява да си възвърне един ден децата, богатството и имота си. Не избира един скитнически живот, за да се освободи от домашните грижи: „Аз не съм от възвишените души, които не могат да слязат отново от облаците“. Обича да вари конфитюри и да сади зелки. Романтичка в желанието си да скъса с условностите, тя е еснафка в любовта си към Ноан и домашния живот. С готовност би възприела формулата: „Истински необикновеният човек е един съвсем обикновен човек“. Да шие, да готви, да пере — тя не се бои от работа, стига да я върши за любимо същество.
Когато разбира, че заминаването на жена му е неотменимо, Казимир започва да съжалява. „Днес — казва тя — плаче за мене! Толкова по-зле за него! Доказвам му, че не желая да ме търпят като бреме, а да ме търсят и желаят като другарка…“ Когато отива в Париж при милия лекомислен Сандо, тя мечтае да бъде за него едновременно любовница, домакиня и майка. След омъжването си е изпаднала в летаргия. Най-после ще започне да живее: „Да живееш! Колко е приятно, колко е прекрасно! Въпреки скърбите, съпрузите, дълговете, роднините, клюките, въпреки жестоките страдания и досадни неприятности! Да живееш! Какво опиянение! То е щастие! И рай!“ На 4 януари 1831 година мадам Дюдеван напуска Ноан. Тя се радва, че е завоювала своята свобода, и скърби, че изоставя децата си. Морис се разплаква. Но скоро се успокоява с обещанието, че ще му изпратят униформа на войник от националната гвардия, с фуражка с червен кант.
Трета част
Жорж Санд
Чувствеността ли ни увлича? Не, увлича ни жаждата за нещо съвсем друго: копнежът за истинска любов, която вечно ни примамва и бяга от нас.
I
Две провинциални величия в Париж
Тя пристига отпаднала и премръзнала; пощенската кола не се е затваряла добре. Развълнуваният, внимателен Жул Сандо я очаква и настанява на ул. Сена №31, в жилището на Иполит Шатирон. Около нея се събира веднага малка група берийци: Феликс Пиа, студент по право и журналист, отявлен републиканец, заместил още преди „трите славни дни“ в една банкетна зала бюста на Карл X с този на Лафайет — постъпка, която му спечелва краткотрайна слава; Емил Реньо, студент по медицина, довереник и съветник на Сандо; великанът Фльори с галските мустаци; Габриел дьо Плане, основал в Париж берийски клуб, и Гюстав Папе, милорда, най-богатият от цялата дружина, който плаща в театъра захарните пръчки.