И така, двамата се подписват отначало: Ж. Сандо. Влюбените се чувствуват щастливи. На своя приятел и довереник Емил Реньо Аврора пише:
Потребно ми беше пламенно сърце, което да ме обича така, както умея да обичам аз, да ме утеши за всички злочестини, помрачили младостта ми. И макар че вече остарях, намерих това сърце, младо като моето, намерих обич за цял живот, която от нищо не се разколебава и всеки ден все повече укрепва. Жул ме привърза отново към живота, който ми бе дотегнал и който понасях само по задължение — заради децата си. Той разхубави едно бъдеще, което предварително ме отблъскваше, а сега го виждам изпълнено с него, с трудовете и успехите му, с честното му и скромно държане… Ах! Да знаете колко го обичам!… Горкото дете страда толкова много от неволните пристъпи на тъга, за които толкова го обвиняват… Вие поне не го принуждавате никога да се черви от тях!… Човек трябва да разбере, че у него съществува горещо приятелство и безгранична преданост като възмездие за привидната студенина, която понякога го обзема…
Тя се застъпва за Сандо, защото берийците в Париж не го обичат много. „Той е необикновено умен — отбелязва по-късно Дюверне, — но е коравосърдечен, изпълнен с дребно тщеславие и фалшиво честолюбие.“ Сандо чувствува тази враждебност и се оплаква от нея: „Не му трябват много приятели, за да бъде щастлив — казва Аврора; но той страда горчиво, когато има повод да се усъмни в тях.“ Тя го утешава и се грижи за него по-скоро с майчинска, отколкото с любовна нежност. Той не е много здрав и често забравя да се храни; тя следи да не остава гладен. Не е много работлив; тя го заставя насила да седне до масата, както би постъпвала със сина си. Приятно й е да упражнява тази нежна тирания. За нея трудът не е робство, а естествена проява.
Аврора Дюдеван до Жул Букоаран, 4 март 1831:
Повече от всякога съм решена да поема пътя на литературата. Въпреки неприятностите, които срещам понякога в него, въпреки леността и умората, прекъсващи работата ми, въпреки прекалено скромния живот, който водя тук, чувствувам, че животът ми отсега нататък е запълнен. Имам цел, задача, да употребя точния израз: имам страст. Писателският занаят е буйна, почти неразрушима страст. Обземе ли веднъж някоя нещастна глава, не може вече да я остави…
Накратко казано, тя би била във възторг от този уморителен бохемски живот, ако не й липсват децата. От Ноан брат й пише по този повод писма, изпълнени с опасни предупреждения: „Най-хубавото, което си създала, е синът ти, той те обича повече от всеки друг. Внимавай да не притъпиш това чувство.“ Суровият Иполит не греши. Но Жул и Аврора са твърдо убедени, че ще си създадат скоро едно свободно семейство, при което ще могат да дойдат Морис и Соланж. Двамата влюбени имат еднакви вкусове, еднакви симпатии. „Те тичаха лудо по тясното криво стълбище и всякога се втурваха с радост в малката си стая… Това кътче беше скромно, близо до небето, но уличният шум не достигаше никога дотам… Вътре нямаше килими и тапети, затова пък имаше цветя, които поддържаха вечна пролет…“ Кой не би предрекъл една продължителна любов?
II
От Жул Санд до Жорж Санд
Вярна на спогодбата с Казимир, през април 1831 тя се връща в Ноан. Посрещат я, като че се връща от най-обикновено пътуване. „Дебеличката“ й дъщеря е прекрасна като пролетен ден; синът едва не я удушва с целувки; съпругът й много вика и много яде. Тя е доволна да види отново своя мъничък берийски свят, но сърцето си е оставила в дома на улица „Сена“.
Аврора Дюдеван до Емил Реньо: