Неочаквана и възторжено посрещната гостенка на Ке Малаке е Мари Дорвал, голямата актриса на романтиците, изпълнителка на главните роли в пиесите на Дюма и Виньи. Жорж се възхищава пламенно от нея и моли с писмо актрисата да я приеме. Една сутрин, когато разговаря със Сандо, една жена се провиква задъхано: „Ето ме!…“ Санд не я е виждала никога вън от сцената, но веднага я познава. Дребничка, тъмнокоса, крехка, с букли по челото и премрежени очи, с потръпващи устни и поетично лице, Дорвал е повече от хубава — тя е очарователна; а при това е и хубава; но е толкова очарователна, че хубостта е излишна. Човек не вижда образ, а изражение, душа. Тя е още слаба, снагата й е гъвкаво стъбло, олюлявано непрестанно от тайнствен полъх, усещан само от него. Жул Сандо я сравнява в този ден с перото на шапката й: „Уверен съм — казва той, — че напразно бихме търсили из целия свят толкова леко и меко перо като това, което тя е намерила. Неповторимото, чудно перо е литнало към нея по силата на закона за привличането или пък е паднало от крилото на някоя прелитаща фея.“
Дорвал играе голяма роля в живота на Жорж Санд. Въпреки външните прояви и пламенността на някои писма Аврора не намира никога в любовта на мъжете тази безусловна страст, това щастливо опиянение, това успокоение, което търси в нея. Крехкият Сандо е лишен от човешка топлота. Санд се старае добросъвестно да се убеди, че го обича страстно; стреми се отчаяно с него към чувствени наслади и никога не ги постига. Мари Дорвал е тъкмо такава, каквато Жорж би желала да бъде:
„За да се разбере властта, която тя има върху мене, би трябвало да се знае до каква степен сме различни… На нея бог е дал силата да изразява това, което чувствува… Тази толкова красива и толкова скромна жена не е учила нищо; и всичко е отгатнала… Не зная как да изразя колко съм студена и несъвършена; аз не умея нищо да изразя. Моят мозък положително страда от някаква парализа, която пречи на усещанията ми да намерят форма за изразяване… А когато тази жена се явява на сцената с отпусната снага и небрежна походка, с тъжния проникновен поглед, знаете ли какво си представям?… Струва ми се, че виждам душата си…“
Незаконна дъщеря на актьор и актриса от странствуваща трупа, израснала сред бурни, низки страсти, когато се разсърди, Дорвал говори понякога като махленка. В живота е видяла всичко, всичко е говорила и вършила. На сцената тази несравнима жена потръпва от вдъхновение и преливаща жизненост. Въплътен дявол. Неразкаяна Магдалина. Загубила на двадесет и две години съпруга си, комическия актьор Алан Дорвал, майка на три дъщери, тя се омъжва в 1829 година за Жан-Тусен Мерл, директор на театър Порт Сен Мартен и снизходителен съпруг. В 1831 Алфред дьо Виньи започва настойчиво да я ухажва. Странна двойка: граф дьо Виньи, високомерен и мечтателен рицар от Малтийския орден; и циничната, пламенна Мари Дорвал. Сент Бьов упреква Виньи, че се държи „като самотен обелиск“; Дорвал е непринудена и достъпна. Но зад маската на строгия стоик се крие чувствена личност. Влюбеният Виньи мисли, че спасява един паднал ангел. Има ли нещо по-възхитително от актриса, която „проявява душата си“ в своя будоар? Те си разменят мистични мисли и изнурителни ласки. Тя казва със смях на Дюма: „Ставам разумна; възвръщам си невинността… Кога ли родителите на господин графа ще дойдат да поискат ръката ми?“ В началото на връзката им Виньи не съжалява за нищо, дори за угризенията на съвестта си: „Човек живее двойно в пламъка на увлеченията“.
Дорвал поканва веднага двойката Сандо-Санд на вечеря у дома си заедно със съпруга си и Виньи. Жорж идва в тесен панталон и високи обуща с пискюл. Виньи е възмутен: „Тази жена изглежда двадесет и пет годишна. Прилича на прочутата Юдита от музея. Има черна къдрава коса, която пада до врата й, като у Рафаеловите ангели. Големите черни очи са на мистичка на най-великолепните италиански глави. Строгото лице е неподвижно. Долната му част не е приятна, устата е некрасиво очертана. Няма изисканост в държането, говори грубо. Външност, говор, глас, дръзки изказвания — всичко у нея е мъжко…“ Санд го преценява по-справедливо: „Личността на господин дьо Виньи никак не ми се хареса, но уверявам ви, че що се отнася до душата му, отношението ми е друго“. Близостта между двете жени много скоро се засилва.