Жорж Санд до Мари Дорвал:
Мислите ли, че ще можете да ме понасяте? Още не знаете, не зная и аз. Такава съм мечка, глупава, неспособна да говоря, стеснителна и мълчалива тъкмо когато имам най-много да изразявам! Не ме преценявайте по външността. Почакайте малко, преди да решите колко състрадание и обич ще можете да ми подарите. Аз чувствувам, че ви обичам с едно подмладено сърце, напълно подновено от вас. Ако това е само мечта, както всичките ми желания досега, не ми я отнемайте много бързо. Толкова ми е добре с нея! Сбогом, велика и прекрасна моя. Каквото и да стане, ще ви видя тази вечер.
На мадам Дюдеван, останала буржоазка от Ла Шатр, въпреки нахълтването в бохемския живот, гениалната Мари разкрива цял свят от удоволствия. Обезпокоеният Виньи надушва опасност: „Не мога да разгадая още живота на тази жена. Тя отива от време на време на село при съпруга си, а в Париж живее с любовника си… Поддържа и нещо като другарство с Жул Жанен и Латуш…“
Писателският Париж е бил всякога много малък град. Както някога в Ла Шатр, добрите хора приписват сега трима любовника на Аврора: Сандо, Латуш и Планш. Сандо знае това и ревнува. Той разбира, че не е победил вродената студенина на своята любовница и тъй като сам търси понякога незначителни и краткотрайни успехи, се страхува горчиво, че и тя постъпва навярно по същия начин. А не може да се раздели от нея.
IV
Разриви
Ноан. Лятото на 1832. Едва са минали няколко месеца, откакто е независима, и тя се връща вече знаменита в дома на своето детство. Най-честолюбивите й мечти са надминати от събитията. А при това животът й се струва горчив и пуст. Тя обикаля напразно любимите пътеки. „Всичко е толкова погрозняло. Къде са дните на младостта, зеленината и поезията, които оживяваха реката, дола и хубавите ливади?…“ Само малкият извор е запазил сладкия си вкус на мента и уханни треви. „Той напомня душа, останала чиста сред крушението на бурите и покварата на времето…“ Аврора търси дървото, гдето Сандо бе изрязал имената им: Казимир го е окастрил. „Колко бях щастлива, колко млади бяхме тогава! И колко пуст, тъжен и нерадостен е този край! Всичко минава… Щастието си отива, местностите се променят, сърцето остарява.“
Тъжната истина е, че тя се е наситила на любовника, който не й дава нито телесни наслади, нито щастието да се възхищава. „Далеко от него, тя изпита чувство на освобождение, което я смая.“ Сандо не отива тази година в Ла Шатр; баща му е преместен в Партне; и Аврора не го кани. Тя пише на други мъже такива нежни писма, че мъчно може да се определи дали са приятелски или любовни: „Довиждане, многообични ми приятелю… Скоро ще бъда в обятията ви, мили… Прегръщам ви от все сърце…“ Това е стилът на мадам Дюдеван, който сигурно не доказва нищо, но разтревоженият Жул иска да се успокои.
Сандо до Папе, Партне, 4 август 1832:
Писах ти от Сомюр с молба да ми пишеш често. И сега ти се моля със сключени ръце. Ще ми говориш за Аврора, за дъщеря й… Мили приятелю! Тази година няма да смущавам съня ти, да отварям с взлом вратите ти и да те отвеждам, тебе, човек без страсти и без любов, из угари и шосета, да слушаш, легнал в канавките на Ноан, как часовникът на Ла Шатр отброява нощните часове. Спи спокойно… Но спомняй си понякога за мене и за ония безумни нощи, както искам да си ги спомням и аз, за да те обичам още повече. Срещни се с Аврора; срещай я често. Пишеш ми да изпрося приятелството й за тебе. Да не си полудял? Нима не знаеш колко те обича? Нали сме твои приятели? Поговори й за мене, ако я видиш; кажи й да бъде щастлива и спокойна. Препоръчай й покой и сън. Кажи й, че я обичам и съществувам само за нея…
Аврора е загубила вече вяра в тази любов. Кой ли мъж не би я разочаровал? Тя очаква от идеалния любовник да бъде господар и божество, но го избира по човешки слаб, защото желае да властвува над него. Тя е мъж и иска свобода; но е в същото време жена и желае да има „гнездо“, малки. Пожелала е да напусне Ноан, за да живее независимо, но лишена от дом и домакински грижи, открива, че любовта, сведена само до пламенни ласки, не задоволява за дълго. Неопитният младок Сандо не умее да люби, защото люби прекалено. Той не знае, че „женската гордост презира неблагоразумния любовник, който е пожертвувал своята гордост“. Аврора не желае да скъса тази връзка; след такава голяма гласност щастието е за нея въпрос на самолюбие; но тя не се мами в чувството си и знае, че постъпва така само от упорство. Когато решава да се върне в Париж, пише на Гюстав Папе: „Заминавам с пламтяща кръв и отчаяно сърце, но не се намесвайте в случая… Искам да видя Жул. Ако не се разбираме взаимно, никой не ще може да ни излекува…“