През октомври 1832 година тя подновява съвместния живот със Сандо. Но настъпилото помирение с размяна на пръстени не трае дълго. В близостта им се промъква скука. Безделието на Жул, който „не работи от скръб, както не работеше и от радост“, отчайва трудолюбивата му любовница. „Този бохемски живот на хората на изкуството, който толкова я привличаше, тази смяна на богатство и бедност, която й се струваше отначало така поетична, изглеждаше сега само едно некрасиво своенравие или най-малко една детинщина.“ Някои от най-добрите им приятели осъждат строго Жорж. Те са обикнали младата двойка, олицетворявала за тях романтичната любов. И се сърдят на своята героиня, загдето се е показала уязвима. Общественото мнение й приписва настойчиво Латуш и Планше. Балзак вярва, Сент Бьов твърди, че е така. Санд отрича, но Емил Реньо, който я познава отблизо, я укорява за „ненаситното й кокетство“. Тя, от своя страна, се оплаква от Жул. Като се отказва от съвместния живот, под предлог че трябва да работи, тя му наема едно малко жилище на улица „Университетска“ №7. И го обвинява, че приемал там любовниците си. В Дневника си от лятото на 1832 година пише: „Другите могат да свикват с леността и равнодушно да прощават, но ако между нас се случи сериозно огорчение, връщането ще бъде невъзможно…“ Ако не е мечтаното божество, любовникът се превръща в кумир, който ще бъде повален.
Атмосферата около тях става всеки ден по-тежка. „Отначало възникват сцени с повод и без повод, които завършват винаги с плач и ласки; тия леки урагани — когато се придружават от сълзи — са за любовта това, което е за земята пороен дъжд в лятна жега. Но скоро настъпиха бури, когато думите разсичаха въздуха и пронизваха като мълнии…“ Апатична във всекидневния живот, в мигове на сблъсквания Аврора неочаквано и страшно избухва. От честолюбие тя дълго се колебае дали да скъса. И когато най-после взема решение в началото на 1833, скъсва изведнъж, по мъжки.
Тя именно дава под наем жилището на Жул, а него накарва да си извади паспорт и билет за Италия, като му дава и пари за път. По-късно Сандо разказва това странно скъсване на Пол дьо Мюсе, който злоупотребява с оказаното доверие. Ако можем да вярваме на Пол дьо Мюсе, Аврора казала на Жул: „Трябва да заминеш“, и обещала, че ще отиде да го изпрати в мъжки костюм. Отишла наистина с решителна походка в сив редингот и панталон с ръб. „Ще наредим заедно куфара ти.“ Всъщност Сандо не заминава веднага. Едва на 1 юни 1833 Балзак пише на Чужденката: „Сандо току-що замина за Италия. Отчаян е; мислех, че е полудял…“ Малкият Жул е изпил морфинов ацетат, но е взел много и го повръща. Той е гризетката в тази двойка. Близките им осъждат строго Аврора, но нещата не са толкова прости. Тя постъпва сурово, за да приключи една връзка, която й тежи; това не й пречи да съжалява жертвата си. В деня на скъсването изпраща Реньо да види Жул:
„Идете у Жул и се погрижете за физиката му. Душата е сломена. Няма да я привдигнете; не се опитвайте. Аз не се нуждая от нищо. Дори желая да бъда днес сама; пък и няма какво да очаквам от живота. Погрижете се Жул да живее. Той ще страда дълго и ужасно, но е толкова млад! Един ден може би няма да съжалява, че е живял… Вие не ще го изоставите, аз също. Ще отида да го видя днес и ще отивам всеки ден. Убедете го да не изоставя работата си, да не добавя доброволни лишения към останалите злини. Никога не ще ми попречи да му бъда майка. Идете, приятелю, идете при него…“
След като скъсва тази връзка, тя се успокоява и става отново деятелна жена, каквато умее да бъде.
Жорж Санд до Емил Реньо, 15 юни 1833:
Току-що писах на господин Дегранж, за да освободя жилището на Жул и да поискам разписка за двата неизплатени наема, които ще платя; жилището остава в моя тежест до януари 1834… Ще прибера в къщи останалите мои мебели. Ще прибера дрехите на Жул, останали в гардеробите, и ще ги изпратя у вас, защото не желая да имам никаква среща и разговор с него след завръщането му, което — според последните редове от писмото до вас — изглежда, че няма да се забави. Аз съм дълбоко оскърбена от откритията за неговото поведение и мога да имам към него само едно нежно състрадание. А надявам се, че неговата гордост няма да го приеме. Дайте му да разбере, ако е потребно, че нищо не може да ни сближи в бъдеще. Ако това неприятно поръчение не е необходимо, ако, с други думи, Жул разбира сам, че нещата стоят именно така, спестете му болката да разбере, че е загубил всичко, дори уважението ми. Той трябва да е загубил сигурно и самоуважението си. Достатъчно е наказан. Съжалете ме, приятелю, загдето трябваше да ви казвам всичко това. Защо не се влюбих във вас? Тогава нямаше да проливам днес толкова горчиви сълзи! Но тази грешка е последната в живота ми… Не ще има вече пречка занапред между чистото приятелство и мене…