Най-после постига целта си „за четиридесет и осем часа благодарение на смелостта си да изнесе на рамо пред най-отбраното парижко общество, по стълбите на операта, малката Соланж, заспала при последното действие «Роберт Дявола»“. Тя намира в негово лице „спокоен и силен човек“, който я омагьосва с „могъщия си ум“. Изброява пред него всички жалби на Лелия. Това го разсмива. В една априлска вечер през 1833 година, когато се разхождат по кея Малаке, покрай стръмния бряг на Сена, тя му предлага едно „влюбено“ приятелство. Той отговаря, че може „да обича само при едно условие“, всичко друго е литература. Това е най-погрешната представа за любовта, но Жорж се намира в такава безпътица, когато жената е готова да се вкопчи и в най-малката надежда. „Мислех — пише тя на Сент Бьов, — че той притежава тайната на щастието и ще ми я открие… че пренебрежителното му безгрижие ще ме излекува от моята детинска чувствителност.“
Той успява най-после да я убеди, че и за нея може да има някаква любов, поносима за чувствеността и опияняваща душата. Тъкмо това, което тя все още се надява да срещне. Жорж е покорена от неговата компетентност.
„Добре — казва най-после тя на Мериме, — съгласна съм, да бъде, както искате, щом ще ви достави удоволствие; защото, що се отнася до мене, убедена съм, че нищо няма да излезе.“ Качват се в жилището й; вечерят как да е; с помощта на камериерката си тя облича своя полу-турски, полу-испански пеньоар. По-късно Мериме разправя, че при това преобличане Жорж проявила безсрамие, което убило всяко желание у партньора й. Сигурно се е престорила на по-малко стеснителна, отколкото е била всъщност. Както и да е, следва жалък и смешен неуспех. Нашият дон жуан, като приятеля си Стендал при подобен случай, напълно се проваля. За най-голяма своя изненада той се озовава пред една стеснителна жена, която от невежество и гордост не му помага с никакво умение. Той отплаща за раздразнението си с горчиви и глупави подигравки. След като той си отива, тя се разплаква, от мъка, отвращение и отчаяние.
И разказва цялата случка на Мари Дорвал. Смята, че заслужава съжаление, а не укор. Дорвал поверява тайната под честна дума — която така лесно се забравя! — на бъбривия Дюма. Новината скоро се узнава из цял Париж. Дюма приписва на Санд думите: „Снощи у мене беше Мериме; не е кой знае какво…“ Някои добри приятели съобщават на Жорж, че Мари Дорвал е издала тайната. Но Жорж ги посреща зле.
„Казвате, че е издала тайната ми. Зная това, но кой от вас, добри приятели, не ме е издавал? Тя ме е издала само веднъж досега, а вие ме предавате всеки ден. Повторила е нещо, което съм й казала. Вие повтаряте неща, които не съм казвала… Оставете ме да я обичам спокойно. Зная каква е и колко струва. Зная недостатъците, пороците й… Да, ето страшната дума за вас! Вие се боите от порока. Но вие сте изтъкани от него, без да знаете или без да признавате. Порокът ли? Нима му обръщате внимание? Нима не знаете, че той е навред, на всяка стъпка от живота ви, около вас, във вас?…“
След четиринадесет години тя препрочита своя дневник и потвърждава тази преценка:
„1847: Тя! Тя е все същата и аз все така я обичам. Една великолепна, прекрасна, всеотдайна, нежна душа, един рядък ум, един живот, изпълнен с лутания и страдания. Заради тях още повече те обичам и уважавам, о Мари Дорвал!…“
На Сент Бьов, голям любител на човешки слабости, вече осведомен от мълвата, тя изпраща пълна изповед:
Жорж Санд до Сент Бьов, 8 юли 1833:
Вие не ми искате изповед и аз не ви правя изповед, като ви казвам това, което ще ви кажа, защото не искам от вас да го запазите в тайна. Готова съм да разкажа и да напечатам всички случки от моя живот, ако смятах, че това би било от полза за някого. Тъй като вашето уважение ми е полезно и необходимо, имам право да се представя пред вас такава, каквато съм, дори ако бихте отблъснали моята изповед… В един от моите дни на скука и отчаяние срещнах човек, който не се съмняваше в нищо… не разбираше ни най-малко характера ми и се надсмиваше на скърбите ми… Аз не бях успяла да се убедя достатъчно в това, че съм изцяло и напълно Лелия. Исках да се убедя, че не съм; надявах се, че ще мога да се отрека от тази студена, отвратителна роля. Виждах край себе си една жена без спирачки, при това прекрасна; аз, строга и почти девственица, бях отвратителна в моето себелюбие и самота. Опитах се да победя характера си, да забравя разочарованията на миналото… Бях обзета от романтична тревога, от главозамайваща умора, при която, след като сме отрекли всичко, започваме да проверяваме всичко и възприемаме много по-големи заблуди от ония, които сме отрекли. Така, след като реших, че дори една дългогодишна близост не може да ме свърже с чужд живот, аз си въобразих, че едно няколкодневно обаяние ще реши окончателно съдбата ми. С една дума, на тридесет години постъпих така, както не би постъпила петнадесетгодишна девойка. Съберете смелост… Продължението на историята е отвратително. Но защо ли се срамувам да стана смешна, щом не съм виновна?… Опитът пропадна напълно. Аз плаках от мъка, отвращение и отчаяние. Вместо да намеря обич, способна да ме съжали и утеши, намерих само лекомислена и горчива подигравка. Това е всичко; а тази случка е била предадена с две думи, които не съм казвала, които мадам Дорвал не е издала, нито измислила и които не правят особена чест за въображението на господин Дюма…