Четвърта част
Прищевките на гения и любовта
Жените смятат за невинно всичко, което си позволяват.
I
Децата на века
В малкото жилище на кея Малаке ние оставихме една разочарована, отчаяна млада жена, претърпяла несполука в прелюбодеянието, както и в брака, която се опитва да изрази бунта си в един роман. Не си я представяйте разплакана. Тя е премного жизнена и силна, затова не ще плаче дълго. Казва си, че е направила лош избор: идеалният любовник, способен да зачита нейната чувствителност и да победи отвращението й, сигурно съществува; когато го срещне, ще разбере това по страстта — предупреждение от съзнанието й, следователно от бога. Тя продължава да търси и оглежда редицата даровити мъже около себе си, както султан в покоите на харема оглежда своите одалиски.
Въпреки своето кукленско лице на „херувим, заприличал преди време на каноник“, Сент Бьов би могъл да й се понрави и след провала на циника тя би дала с готовност на довереника ролята на пръв любовник. Но след като я е ухажвал доста усърдно, Сент Бьов се оттегля. Тя не разбира мълчанието му и би предпочела „едно откровено нахокване пред тази високомерна невъзмутимост“. Дали е изплашила с някакво огромно опозоряване неговото „височайше присъствие“? Отбягва я, защото му е неприятна ли или отчаянието на Лелия смущава младежкото му доверие в живота? А може би е влюбен в някоя ревнива жена, която му забранява да ходи при такава опасна личност? „Ако е така, не можете ли да я успокоите, като й кажете, че съм на триста години, дала съм оставка като жена още преди да се роди баба й, а мъжете ме интересуват колкото ланският сняг?…“
Но тъкмо това не вярва нито Адела Юго, нито Сент Бьов. Той е надникнал в бездната, забулена от чара на Жорж, и се отдръпва уплашен. Казва й го по-мило; хвали „мъжката откровеност, съчетана с женска прелест“, но твърди, че приятелство с нея е нещо твърде мъчно. „За да може да съществува приятелство между мъж и жена, житейските приключения и изменчивост трябва да са приключили вече; и единият, и другият трябва чисто и просто да са престанали да живеят като възрастни хора, които завършват своя ден, седнали на пейка, под мекото следобедно слънце…“ Накратко казано, той е готов да продължава отдалеко „едно сериозно приятелство“, но никога насаме. Тя намира това за тъжно и смешно: „Добре, приятелю, свободен сте, щом не ме харесвате… Няма да ви досаждам вече. Щастлив ли сте? Радвам се! Благодаря на небето за това и намирам, че постъпвате добре, като ме отбягвате…“ Но внимава да не развали отношенията си с него. Той е влиятелен критик, а тя е, злопаметна само в любовта, каквато в случая не съществува.
Другият й постоянен критик, Гюстав Планш, е станал след „Индиана“ чест посетител на кея Малаке. Любовник ли е? Така говорят в Париж; но в Париж всякога говорят така; Казимир е убеден в това; Жорж отрича упорито. Всъщност Планш, от когото лъха всякога миризма на запотен хамалин, не е особено съблазнителен. Но е човек с влияние; Жорж го взема за свой паж и той приема с гордост тази роля. Тя отива често да го търси в мръсната мансарда на улица „Корделие“, гдето той живее, и го натоварва със странни поръчения. Когато Казимир идва в Париж, Планш трябва да го придружава в театъра; пак той търси лекар, когато Соланж се разболее; той придружава Морис в колежа Хенрих IV, когато се прибира вечер след свободен ден, а Санд — на премиерите на Мари Дорвал. Гюстав Жестокият е напълно опитомен от малката мадам Дюдеван.
Мари Дорвал си остава най-любимата приятелка, но тя не взема голямо участие в живота на Жорж. Виньи прави всичко възможно, за да отдели своята любовница от тази, която нарича „онази чудовищна жена“. Винаги в парична нужда заради трите си дъщери, Мари трябва непрекъснато да пътува по гастроли. Верният Планш отива в такива случаи у Виньи, за да научи адреса й.
Жорж Санд до Мари Дорвал:
Къде си? Какво става с тебе?… Защо замина, лошо момиче, без да се сбогуваш, без да ми оставиш разписание за пътуването си, за да мога да хукна подир тебе? Твоето заминаване, без да се обадиш, ме огорчи. Бях в мрачно настроение. Представих си, че не ме обичаш. И плаках като магаре… Аз съм глупачка. Само че, виждаш ли, трябва да ми се прости това качество. Имам лоши черти в характера, но чувствувам, че сърцето ми е способно да те обича. Напразно оглеждам другите — никой не струва колкото тебе. Не виждам нито една откровена, искрена, силна, гъвкава, добра, великодушна, мила, велика, смешна, несравнима, цялостна личност като тебе. Искам всякога да те обичам, все едно дали ще плача или ще се смея с тебе. Искам да те намеря, да прекарам няколко дни заедно с тебе. Къде си? Къде трябва да те търся? Няма ли да ти досаждам? Все ми е едно впрочем; ще се постарая да не бъда мрачна както винаги. Ако ти си тъжна, и аз ще бъда тъжна; ако си весела, да живее радостта! Имаш ли да ми направиш някакви поръчки? Ще ти донеса цял Париж, ако имам с какво да го купя. Хайде, пиши ми един ред и ще тръгна. Ако имаш работа, при която ще ти преча, ще ме изпратиш да работя в друга стая. Аз мога да работя навсякъде. Казаха ми да се пазя от тебе; сигурно са ти казали същото и за мене; е добре, да изпратим всички… и да вярваме една на друга.