III
Излиза Паджело
Завръщането в Париж поставя трудни въпроси, и то на три плоскости.
Плоскостта на общественото мнение; Санд не бе обръщала никакво внимание на преценките в Ла Шатр, но отдава голямо значение на това какво ще мислят за нея в литературните среди, в света на Бюло и Сент Бьов. На най-добрия приятел на Мюсе, Алфред Тате, който я е посетил във Венеция, тя казва: „Ако някой; ви запита какво мислите за свирепата Лелия, отговорете му само, че тя не се храни с морска вода и с кръвта на мъжете…“ Когато се завръща, намира, че всички осъждат свирепата Лелия. Много погледи се отвръщат от нея. Паджело изненадва и разочарова Париж. Очаквали са някой неотразимо красив италиански граф. А виждат едно приятно момче; но да бъде предпочетено пред Мюсе!… Жорж чувствува това неодобрение.
Плоскостта Паджело: Тя желае да се отнася към него нежно и великодушно. Препоръчва го на лекари, които го развеждат из парижките болници; дори на Бюло, с надежда че той ще поиска от Пиетро статии за Италия. А тъй като Паджело няма пари, тя се опитва да му даде, без да го засегне. Затова му е внушила да донесе в Париж четири не особено ценни картини и заявява, че ги е продала от негово име и му предава стойността им. Под този предлог успява да му даде хиляда и петстотин франка. Така се задоволява великодушието на единия и самолюбието на другия; но на Пиетро, когото е смятала така доверчив, му хрумва изведнъж да ревнува: „Щом стъпи във Франция, престана вече да разбира“ — казва тя. — Престана да разбира на езика от любовните комедии значи: „всичко разбра“.
А има много нещо за разбиране, защото на плоскостта Мюсе е настъпила отново драма. Мюсе не иска да признае, че за някои неподходящи любовни връзки откровеното скъсване е единствен цяр. Той иска да види отново Жорж и не може да понесе удара. Тя му казва, че е щастлива с Пиетро. Това вече не е вярно, но тя не признава от гордост. Мюсе решава да се отстрани; иска й само един час и една последна целувка: „Изпращам ти последно сбогом, многообична ми… Няма да умра, докато не напиша книга за себе си и за тебе (главно за тебе)… Кълна се в младостта и в гения си, на гроба ти ще поникнат неопетнени лилии. Ще поставя там със собствените си ръце мраморен епитаф за тебе, по-чист от статуите на еднодневната ни слава. Потомството ще повтаря имената ни като имената на безсмъртните любовници, познати с общо име — Ромео и Жулиета, Елоиза и Абелар. Никога не ще споменат единия, без да споменат и другия…“
След това, на 25 август, той заминава за Баден, а на 29 тя тръгва за Ноан. По искане на жена си, Казимир кани Паджело да им гостува. Но докторът се отнася с почит към брака; той отказва да замине и се задоволява да остане в „голямата столица, за да посещава болниците“. В Ноан Жорж намира отново стария си дом, хубавия селски площад, своите дървета, приятелите, децата, съпруга и дори майка си, пристигнала от Париж. Веднага я наобикалят нейните берийци: малгаша Неро, Дютей, Ролина. Те поне не я укоряват. „Упреците само ожесточават сърцето на страдащия, а едно сърдечно ръкостискане е най-красноречива утеха.“ Тя се чувствува сломена, разкъсвана между двамата и мисли за самоубийство. Само любовта към децата й, според нея, я свързва с живота.
Малгаша е отрупван със задъхани въпроси: „Спокоен ли си? Понасяш ли без горчивина и отчаяние домашните неприятности? Заспиваш ли, щом си легнеш? Не витае ли около възглавието ти демон в ангелски образ, който вика: «Любов! Любов! Щастие! Живот! Младост!» А тъжното ти сърце отговаря: «Много късно! Можеше да бъде, но не бе!» О приятелю, прекарваш ли по цели нощи да оплакваш мечтите си и да си казваш: «Не бях щастлив!…» Защото Санд мисли, че не е била щастлива, смята се осъждана, оклеветена, а се чувствува невинна. Нима не е била откровена, безкористна, всякога готова да помага? На Франсоа Ролина, който й е най-близък по разбирания, изпраща прекрасно оправдание: «Ти поне ме познаваш. Знаеш дали в това разбито сърце има низки страсти, подлост, вероломство, склонност към някакъв порок… Знаеш, че ме разкъсва огромна гордост, но в нея няма нищо дребнаво, нито греховно, тя не ме е тласнала никога към позорно провинение и би ме издигнала до героична участ, ако не бях родена с окови…» С него тя се разхожда посред нощ в ноанския парк, където си разменят тъжни изповеди, когато звездите са бледи, въздухът пропит със сладостна влага и пътечките толкова тъмни: «Исках да бъда силна като мъж — казва тя, — а бях сломена като дете…»