Излиза Паджело. Добрият доктор се връща във Венеция, оженва се. Има много деца и доживява до деветдесет и една година (1807–1898), след като е получил от това младежко приключение обаянието на Гуичиоли. Щастливи са тези, които са свързани за миг с някоя блестяща съдба, но се измъкват бързо от опасните лъчи на прожекторите.
IV
Търсене на абсолютното
Кой ще се занимава отсега нататък с Паджело? Още при първата си среща Санд и Мюсе стават отново любовници; той е опиянен от страст, тя е трогната и изпълнена с умиление. Но това не е „цялостно и нежно примирение“, за каквото говори Паскал. Мюсе обещава да забрави миналото. Клетва на пияница ли? Нима душа, която се наслаждава от страданието, ще се откаже някога да го предизвиква? Той преследва Жорж с подробни, непрекъснати разпити. Кога е станала любовница на доктора? Как? Тя отказва да отговаря, призовава на помощ свенливостта. „Мислиш ли, че ако Пиетро ме бе разпитвал за тайните на нашата любов, щях да му отговоря?“ Мюсе навлиза в своята демонична фаза: в потребността на мазохиста да узнае най-лошото; ревност, обиди, ужасни свади; после разкаяние, искане прошка, очарователна нежност и ако всичко това не стига — разболяване. Тя отива отново да се грижи за него в дома на майка му; взела е от прислужницата шапчица и престилка, а госпожа Мюсе се преструва съучастнически, че не я е познала.
Щом започва да се чувствува по-добре, Мюсе се настанява отново у Жорж на кея Малаке; но щастието е вече отлетяло. Оскърбителните свади се редуват отново със страстни писма. Тя разбира, че положението е отчайващо:
„Виждаш ли, ние играем една игра, в която залагаме сърцата си, а това не е толкова забавно, колкото изглежда. Искаш ли да отидем да се застреляме заедно във Франшар? Би било по-просто…“ После, тъй като и двамата нямат желание да се убиват, тя намира за по-разумно да скъса и заминава за Ноан.
Но тогава настъпва едно „премятане“, което е пружина на страстите в класическия театър. Човек е устроен така, че презира това, което се предлага, и тича подир това, което му убягва. Този път Жорж Санд трябва с изненада да признае, че Мюсе приема раздялата. И тя престава веднага да я желае. Самолюбието й е наранено, тя се връща незабавно в Париж и иска да го види. Подтикван от приятелите си, особено от Алфред Тате, Мюсе не отговаря. Жорж научава, че говори за нея със студенина и раздразнение. Казват й, че не желае вече да я види. През тоя ужасен ноември 1834 година Жорж Санд води подробен „Дневник“ — едно от най-прекрасните неща, които е писала.
„Ами ако изтичам, когато ме обземе неудържима любов? Ако отида да звъня, докато ми отвори? Ако легна пред прага, докато мине през мене?… Ако му кажа: Ти още ме обичаш, страдаш от това, срамуваш се, но ме съжаляваш толкова много, та не можеш да не ме обичаш. Много добре виждаш, че те обичам, че мога да обичам само тебе. Целуни ме, не ми казвай нищо, нека не спорим; кажи ми няколко сладки думи; пожали ме, щом намираш, че съм още хубава… Когато усетиш, че чувствата ти линеят и раздразнението се връща, прогони ме, бъди груб, но не изричай никога ужасната дума: за последен път! Ще страдам колкото желаеш, стига от време на време, поне веднъж в седмицата, да потърся при тебе една сълза, една целувка, която ще ми даде сили и смелост за живот. Но ти не можеш да го сториш. Ах! Колко скоро ти дотегнах и колко бързо успя да се излекуваш и ти!“
Тя се опитва да се среща с приятели. По искане на Бюло позира на Делакроа, който събужда мъката й, като говори за дарбата, изразена в скиците на Мюсе. Мечтае да напомня в този портрет женските глави от Гойя, от които се възхищава Алфред.
Вижда често любезната, но прекалено благоразумна Ортанс Алар, която я учи да се преструва пред мъжете и да се представя сърдита, за да ги връща към себе си. Глупост! Можеш да хитруваш само когато не обичаш. Само Сент Бьов не й говори глупости. Когато го пита: „Какво е любовта?“, той отговаря: „Сълзи. Плачете ли, значи обичате.“ После търси усамотение: „Не мога вече да работя“ — пише тя. А това не й се е случвало досега!
Тя знае, че ако бъде оставен на себе си, Мюсе ще се върне при нея. Но съществува гордост — ужасната мъжка гордост. Съществува и Алфред Тате, който казва глупаво: „Каква слабост!“ Да може да си възвърне поне приятелството на Мюсе!
„Ако имах по някой ред от тебе от време на време, една дума, позволение да ти изпратя картинка за четири петачета, купена на кея, папироси, приготвени от мене, птиче, играчка, нещо, с което да залъжа болката и скуката си, да си въобразя, че ти мислиш малко за мене, като получиш тези дреболии…“