И още нещо, трогателно и възвишено:
„О, мои сини очи, няма да ме поглеждате вече! Не ще видя да се навежда към мене прекрасната глава, забулена в сладостна нега! Мое гъвкаво топло тяло, няма да ме притиснеш, както Елисей притиска мъртвото дете, за да го съживи. Няма да докоснете вече ръката ми, както Исус докосва ръката на Иаировата дъщеря, с думите: «Стани, девойче!» Сбогом, мои руси коси; сбогом, мои бели рамене; сбогом на всичко, което е било мое! Сега през моите мъчителни нощи ще прегръщам борове и скали в горите, като крещя името ви и след като изживея мислено наслаждението, ще падна без свяст върху влажната земя…“
Изнурена от страдания, през декември тя заминава за Ноан. Мисли, че почти се е примирила. Алфред й пише едно доста мило писмо, в което казва, че се разкайва за грубостите си. „И така, всичко свърши. Не искам вече да го видя, прекалено страдам…“ В същото време узнава изказването му пред Тате, че раздялата е окончателна. И не може да понесе този удар. Като Матилда дьо ла Мол отрязва прекрасната си коса и му я изпраща. На портрета в музея „Карнавале“ Делакроа я е нарисувал с къса коса, „загрижено лице, зареян поглед, изтънял нос, трепнала уста, побледняла и отслабнала от безсънни нощи“. Когато получава тежките черни къдри, Мюсе се разплаква. Връща се отново към нея и тържествуваща, Жорж може да пише на Тате: „Господине, има много добре извършени хирургически операции, които са чест за умението на хирурга, но не пречат на болестта да се върне. По силата на тази възможност и Алфред стана отново мой любовник…“
Но и двамата са обзети от най-опасната лудост: търсене на абсолютното. От раздяла към раздяла, от помирение към помирение, умиращата им любов преживява резки кризи, които са чисто и просто предсмъртни конвулсии. Санд и Мюсе приличат по това време на борци, облени в пот и кръв, които са се вкопчили един в друг и се бият, а зрителите не могат да ги разделят. Един ден той заплашва, че ще я убие, после, с кратко писъмце на италиански, моли за последна среща: senza veder, e senza parlar, toccar la mano d’un pazzo che parte domani — „без да погледне и без да продума, да докосне ръката на един безумец, който заминава утре…“
Арбитър в тази последна битка, Сент Бьов се намесва, за да я прекрати. Жорж е съгласна.
Санд до Мюсе:
Гордостта ми е сломена вече; любовта ми е само състрадание. Казвам ти: „Трябва да оздравеем от нея. Сент Бьов е прав.“ Твоето поведение е жалко, невъзможно. Господи, в какъв живот те оставям? Пиянство, вино, жени, и пак, и все това! Но щом не мога да сторя вече нищо, за да те спася, трябва ли да продължавам този срам за мене и това мъчение за тебе…
А тъй като Алфред упорствува да ходи у нея, тя избягва в Ноан. Последните сцени напомнят отново музата на комедията, защото Жорж доказва, че и сред безумието на страстта запазва самообладание и организаторски способности. Буржоазката от Ла Шатр и владетелката на Ноан се заема, да помогне на романтичната героиня.
Жорж Санд до Букоаран, 6 март 1835:
Приятелю, помогнете ми да замина още днес. Идете в пощенската станция по обяд да ми запазите едно място. След това елате у дома. Ще ви кажа какво да правите.
Но ако не мога да ви кажа — нещо много възможно, защото ще бъде мъчно да заблудя тревогите на Алфред, — ще ви обясня още сега всичко с две думи. Ще дойдете у дома в пет часа и ще ми кажете загрижено, че току-що е пристигнала майка ми, много уморена и доста сериозно болна, а прислужницата й я напуснала, затова тя има нужда от мене и трябва незабавно да отида при нея. Аз ще си сложа шапката, ще кажа, че скоро ще се върна, и вие ще ме настаните в колата.
Елате през деня да вземете пътническата ми чанта. Лесно ще я изнесете, без да ви видят, и ще я занесете в пощенската станция. Дайте да поправят пътническата възглавница, която ви изпращам. Загубена е ключалката й… Елате колкото е възможно по-скоро. Но ако Алфред е в къщи, не си давайте вид, че има да ми казвате нещо. Аз ще изляза да поговорим в кухнята…
Алфред дьо Мюсе до Букоаран, 9 март 1835:
Господине, току-що бях у мадам Санд, където ми съобщиха, че тя е в Ноан. Бъдете добър да ми кажете дали е вярно. Тъй като вие сте виждали мадам Санд тази сутрин, трябва да знаете какви са били намеренията й, а тъй като тя трябваше да замине едва утре, бихте могли да ми кажете дали мислите, че е имала някакви основания да не желае да ме види преди заминаването си…
Жорж Санд до Букоаран, Ноан, 9 март 1835:
Приятелю, пристигнах благополучно и не уморена в Шатору в три часа следобед. Вчера видях всичките ни приятели от Ла Шатр. Ролина дойде с мене от Шатору. Обядвах с него у Дютей. Започвам да работя за Бюло.