Жорж Санд

Умира всичко без съмнение; светът е блян —
ако по пътя радост стопли твоето сърце,
докоснеш ли ти този цвят със трепетни ръце,
вятър грабва го без свян…

Но какво от това? Нима сме обичали по-малко, затова че любовта е отлетяла?

Не искам аз да знам защо полетата цъфтят,
нито жадувам да прозра в далечни бъднини.
Не чакам да разкрият тайнствените висини
някакъв незнаен път…
Аз само си повтарям: „Ето тук във този час
обичан бях и бях пленен от дивния й чар.
Заравям в моята душа безсмъртна тоя дар
и към бога литвам аз!“

Можем да си представим по-съвършена любов от романтичната; можем да желаем една страст, която с време и воля се превръща в чувство. Една възвишена душа може да се закълне искрено във вярност и да удържи клетвата си. Но не бива да мерим на едни везни постъпките на човек на изкуството и на другите хора. Всеки човек на изкуството е велик артист, който съзнателно се нуждае да надхвърли обикновените вълнения, за да може мисълта му да се превърне в нещо необикновено и блестящо. Моралистът има право да смята, че Санд и Мюсе биха могли да живеят по-разумно. Но особените творби, създадени от техните грешки и страдания, биха били невъзможни в такъв случай. Преди да се срещне с Жорж Санд, Мюсе познава желанието, но не и страстта; може да пише „Балада към луната“, не и диалога между Камила и Пердикан. Затова не можем да съжаляваме, че в един ден от 1834 година, в стая, населена с призраци, над пламтящата Венеция, чиято врява и тежък мирис на застояла вода нахлува до тях, двама гениални любовници страдат и се измъчват взаимно. Стоновете им са несъмнено малко преувеличени, а безумствата донякъде престорени.

Аз все се питам, как ли бог твори?
Дали вълната, бляснала в зари,
дали въртопът, тъмен и зловещ,
на мълнията грозният тътнеж
не са на морската вода потребни
от дълбините бисера да гребне?

Пета част Пророци и поети

I Мишел от Бурж

Виждаш ли, колкото повече живея, толкова повече чувствувам, че можем да любим силно само този, когото не уважаваме.

Мари Дорвал

Ноан. Краят на март 1835. Колко е хубава градината през тия първи пролетни дни! Мрачната мадам Дюдеван сяда на някоя пейка между зюмбюли и зеленики, за да чете писмата на Сент Бьов: укори, насърчения, предупреждения. Сент Бьов съветва грешницата да се върне към бога. Бюло, напротив, е ужасен, защото му е поискала Платон и корана. Страхува се от всички тия „мистики“, които ще се стоварят на неговата глава и на „Ревю де дьо монд“. „Пишете на Жорж — казва той на Сент Бьов — да не се увлича много в мистика. Ах, да смеех, нямаше да й изпратя книгите; но тя би се разсърдила.“

Бюло с право се страхува. Неговата романистка „се увлича в мистика“. Не вече в мистиката на любовните увлечения. Жорж твърди, че по-скоро би се застреляла, отколкото да поднови живота от последните три години. „Не, не… Нито нежна и трайна, нито сляпа и бурна любов. Мислите ли, че мога да вдъхна първата и че се изкушавам да изпитам втората? И двете са прекрасни и ценни, но аз вече остарях и за едната, и за другата.“ След толкова неуспехи, тя се страхува от любовта и желае да потърси другаде своето изцеление. Къде? Как? В бога ли, както някога го е търсила в монастира и както я съветва Сент Бьов? Би желала да го потърси там; не е престанала да обича този бог, когото чувствува някъде далеко, отвъд небето, в тъжните нощи, когато целият парк в Ноан се превръща в тишина, тайнственост и мрак под бледите звезди. Но не се надява вече на подобна благодат; безгранично е тъжна; казва си: „Господ не ме обича, не иска и да ме знае, щом ме оставя на земята слаба, незнаеща и нещастна…“ Изоставена е от небето, както е била изоставена от любовта.

От това, което й пише Сент Бьов, запомня само две думи: себеотрицание, самопожертвуване. Тя би желала да се отдаде на някакво велико дело, да използува прилива от енергия, която я задушава, да се изтръгне от егоизма и гордостта си. Тези желания остават смътни и без определена цел. Кому да се посвети? Децата са далеко, Морис е в лицея, Соланж в пансион. „Дебеличкото девойче“, е станало голяма пакостница; не слуша никого, но всичко й се прощава, защото е забавна и красива. Морис си е останал чувствително момче, което би желало да живее до полата на майка си. Тя би желала да го прибере в Ноан, но знае, че така ще започнат непрекъснати спорове с Казимир по въпроса за възпитанието на сина им. Дютей, който живее в Ла Шатр и е неин адвокат и довереник, съветва Аврора да се помири със съпруга си, „като му стане любовница“. Този проект я отвращава: „Самата мисъл за близост без любов е противна. Жена, която търси своя съпруг, за да завладее волята му, постъпва като проститутките, които вършат същото нещо за хляб, и куртизанките — за лукс.“ Дютей изтъква интереса на децата; тя противопоставя своето дълбоко отвращение. Не може да се каже, че съпругът й вдъхва повече от другите мъже физическо или морално отвращение. Но тя смята, че една жена не може да се отдава като вещ: „Ние сме едновременно тяло и душа… Ако тялото има функции, които нямат нищо общо с душата, като яденето и храносмилането, може ли любовното единение на две същества да се уподоби на тия функции? Самата мисъл за това е възмутителна.“