Мишел, който не щади силите си при защитата на априлските обвиняеми, изпада една вечер, след заседанието, в ужасна тревога. Родена болногледачка, Жорж се грижи за него и „се привързва от сърце към това същество, което не прилича на никого“. Щом се чувствува по-добре, Мишел започва нова пледоария — този път, за да привлече към своето верую Жорж. Тя не е враждебна към учението му: и тя като Мишел ненавижда умерените убеждения; почти несъзнателно е бонапартистка, доколкото Наполеон е олицетворявал идеите на революцията; от най-ранните си години е републиканка от омраза към „старите графини“ и е наследила от майка си любов към народа. Приема равенството в имуществата, но го разбира като право на еднакъв дял щастие, не като разпокъсване на собствеността, „което би могло да даде на хората щастие само като ги направи диваци“. Системата, която Мишел проповядва една нощ пред нея, по моста на Светите Отци, когато отраженията от осветения дворец танцуват по дърветата в парка Тюйлери, е учението на Бабьоф — заговор за премахване на неравенството чрез насилие. Кастеланката от Ноан, която се наслаждава замечтано на прекрасната нощ, леките съзвучия на далечен оркестър и „меките отражения на луната, преливащи в светлините за кралския празник“, се пробужда в това съзерцание от гласа на Мишел: „Казвам ви — вика той, — че за да подмладите и подновите вашето покварено общество, тази прекрасна река трябва да почервенее от кръв, този прокълнат дворец да се превърне в пепелище, а просторният град, където блуждае погледът ви, да стане пясъчна пустиня, която беднякът ще разоре, за да построи сред нея колибата си!“
Тази нощ той декламира така шумно, като счупва бастуна си по стените на стария Лувър, че огорчава и отблъсква Санд и Плане, които му обръщат гръб и тръгват към жилището на кея Малаке. Той ги настига, моли Жорж да го изслуша. Споровете продължават и през следващите дни. Тя се оплаква от интелектуалната тирания, която Мишел иска да упражнява. Жорж вярва в разума и любовта повече, отколкото в насилието. Благодарна е на Мишел, че й е дал възможност да зърне идеала за пълното равенство, но се страхува да не би това буйно красноречие да отведе до своеволия и стрелба. Със своя взискателен здрав разум тя го пита какво общество желае той да построи? Какъв е планът му? „Откъде да зная?“ — отговаря Мишел. Събитията ще го ръководят. „Истината не се открива на мислители, които са се усамотили на планината. За да се открият истини, приложими в обществото, хората трябва да се обединят и да действуват.“
Мишел укорява Жорж за нетърпението й: „По-скоро, по-скоро — подиграва я той — открийте божиите тайни на господин Жорж Санд, който не иска да чака“. Тя може, разбира се, да скръсти ръце и да запази така драгоценната си свобода. „Но истината не скача зад беглеца и не препуска заедно с него… Твоят любим божествен философ е знаел много добре това, когато е казал на учениците си: «Където се съберат трима в мое име, духът ми ще бъде с вас». Така че заедно с другите трябва да търсим да се молим…“ Една сутрин, когато иска да му отговори, тя забелязва, че Мишел си е отишъл и е заключил вратата. Няколко пъти я заключва така за цял ден. „Карцирам те — казва той със смях, — за да ти дам време да размишляваш.“
Този тормоз й доставя удоволствие отначало; но разбиранията й не се променят. Всякога е смятала, че последните са първи, че угнетените струват повече от угнетителите и робите от тираните. „Отдавна мразя всичко, което се издига на глинени нозе.“ Но тази омраза е пасивна. Като се изключат няколко изблика на войнствен плам, Жорж изпада в едно напълно поетично съществуване. Най-после, от обич към Мишел, тя възприема не учението, а знамето му:
„Уви! Предупреждавам ви, че съм годна само да изпълнявам доблестно и предано заповеди. Мога да действувам, но не и да разисквам, защото не зная нищо и не съм убедена в нищо. Мога да се подчинявам само като затворя очи и запуша уши, за да не виждам и да не чувам нищо, което може да ме разубеди; мога да вървя с приятелите си като куче, което вижда, че господарят му заминава с кораб, и се хвърля да плува, за да го последва, докато умре от умора. Морето е безбрежно, приятели, а пък аз съм слаба. Бива ме само за войник, но нямам необходимия ръст от пет стъпки… Е добре! Какъвто и да е цветът на знамето ви, ако вашите фаланги вървят към републиканско бъдеще; в името на Исус, който има само един истински апостол на земята; в името на Уошингтън и Франклин, неуспели да направят всичко и оставили на нас да довършим делото; в името на Сен Симон, чиито синове вървят направо към великата и страшна задача (бог да ги пази!…), да вървим, за да постигнем доброто и тия, които вярват в него, да докажат своята вяра… Аз съм само детето на полка, вземете ме с вас.“