Лист гостува дълго на абата в Ла Шене, в Бретан, и описва на Жорж изтъркания му редингот, дебелите сини селски чорапи и извехтялата сламена шапка. Разказва й и как се развива любовта му с графиня д’Агу. Лист желае Мария да напусне графа, както е постъпила Аврора, и да заживее явно със своя любовник. През юни 1835 година побеждава. „Това е последното и най-тежко изпитание — казва графинята, — но любовта е моя вяра и аз жадувам за мъченичество.“ Тя е бременна от Лист и очаква дете през декември. Жорж е трогната, като вижда такава жена да постъпва както героините от собствените й романи.
Жорж Санд до Мари д’Агу:
Моя прекрасна русокоса графиньо, не ви познавам лично, но чувах Франц да говори за вас и ви виждах. Затова не ще бъде глупост да кажа, че ви обичам; вие сте навярно единственото прекрасно, наистина благородно и заслужаващо уважение същество, което виждам да блести в патрицианските среди. Трябва да сте наистина много силна личност, щом мога да забравя, че сте графиня. Но сега вие сте за мене истински образ на приказна царкиня, артистична, любеща и благородна по държане, език и облекло; като царските дъщери от поетичните времена. Такава ви виждам и желая да ви обичам, каквато сте, и за това, че сте именно такава… Надявам се да ви посетя; това е най-светлото намерение в моя живот. Представям си, че ние наистина ще се обикнем, когато започнем да се виждаме по-често. Вие сте хиляди пъти по-добра от мене…
Мило писмо, само че двете жени не са създадени да се разбират. Мадам д’Агу се е освободила, както мадам Дюдеван, от семейството и средата си. Но Жорж действително държи на независимостта; Мари съжалява за загубеното обществено положение. Братовчедка на крале, Санд се хвали със своя дядо птицеловец. На тия, които забравят това, Мари припомня, че е родена Флавиньи. Санд обича да скита по полето със синя рубашка и панталон; мадам д’Агу се чувствува добре, казва Лист, само в рокли по хиляда франка. Жорж минава от един мъж към друг и от надежда към надежда; Мари, отстъпила веднъж на чувството, се стреми да узакони прелюбодеянието със своята вярност. „Не ви ревнувам — пише Санд, — а се възхищавам от вас и ви уважавам, защото зная, че трайната любов е елмаз, за който е потребна кутийка от чисто злато, и вашата душа е тъкмо такава скъпоценна скиния.“
Лист завежда своята графиня в „мансардата“ на кея Малаке. Тя има продълговато слабо лице, обрамчено по английска мода с дълги букли. В профил фигурата й изглежда като че „е била притисната между две врати“. Жорж хвали с едва уловима ирония „тази хурия в небесносиня рокля“, благоволила да слезе от рая в дома на една простосмъртна. Отсега нататък ще я нарича само „Принцесата“ или „Арабела“. Първата среща не е много благоприятна.
Жорж Санд до Мари д’Агу:
Когато ви видях за пръв път, намерих, че сте красива, но студена; втория път ви казах, че ненавиждам аристокрацията. Не знаех, че принадлежите към нея. Вместо да ми ударите една плесница, както заслужавах, вие ми заговорихте за душата си, сякаш се познавахме отпреди десет години. Това беше чудесно и аз изпитах веднага желание да ви обикна; но не ви обичам още. Не защото не ви познавам достатъчно. Познавам ви така, както ще ви зная и след двадесет години. Обаче вие не ме познавате достатъчно. Като не зная дали ще можете да ме обикнете такава, каквато съм в действителност, не искам още да ви обикна… Представете си, мила приятелко, моето най-голямо мъчение е стеснителността. Не допускахте, нали? Всички ме смятат дръзка по ум и нрав. Мамят се. По ум съм равнодушна, по нрав съм капризна. Не бива да се надявате, че ще ме излекувате много скоро от известна вдървеност, която се изразява само със замълчавания.
И добавя: „Трябва да се постараете много скоро да ви обикна. Това ще бъде много лесно. Преди всичко аз обичам Франц. А той ми каза да ви обикна. Отговаря за вас като за себе си.“ Тонът никак не е сърдечен, но и двете котки крият ноктите си; и когато Лист и мадам д’Агу отиват заедно в Швейцария, гдето — напук на квартала Сен Жермен — отнасят своята любов, кореспонденцията продължава. От писмата, в които Лист подчертава малко прекалено щастието си, Санд отгатва със смътно удоволствие, че той скучае в Женева. „Ако дойдете — пише Франц, — ще намерите, че съм значително оглупял.“ Това не е вярно; той не е имал никога повече вдъхновение, но хората на изкуството обичат да кокетират като жени. Женевските любовници препрочитат „Лелия“, правят хапливи заключения за темперамента на авторката, боготворят дъщеричката си Бландин, родена на 18 декември 1835, и страдат от укора на едно пуританско общество към незаконните връзки. И двамата канят във всяко писмо Жорж да отиде при тях в Швейцария. Но тя трябва да уреди най-напред работите си в Бери.