„То си прави тънки урки,
тънки урки и кавали…“
С първия комбайн жънеше Иван. Той спря. Спряха и другите. Във внезапната тишина писъкът на жените накара Елена рязко да изтръпне. Тя бързо потърси с очи Иван и силно му махна с ръка.
Той се огледа за бъклицата — куцият дядо Спас беше далеч.
Пушеше му се — тук в блока, на святото място, беше грях даже да го помислиш.
Ходеше му се с новата „Лада“ и с тая Елена далеч по селата из балкана — оня, градският, все бръщолевеше нещо край нея.
Жънеше му се — спряха го да му пеят.
Живееше му се на Иван — ах, колко му се живееше… И както беше закован сега отвсякъде, за всичко, пое дълбоко дъх и се вторачи в теорията за нашето безкрайно прераждане.
И пожела с тръпка, от дъното на душата си, това да става вее тук — ей на тази земя пред очите му.