Луис чу всички тези неща от леля си, само че много години по-късно. Тя описа и друго: как майка му и Ерол си държали ръцете, докато той говорел, и как по едно време тя (лелята) излязла навън. Хем да глътне чист въздух, хем да им даде възможност да си кажат насаме каквото имат за казване.
Когато майка му излязла от колибата, лицето й било бяло като тебешир, а устните й ситно треперели. Досещала се какво ще стане, пък и Ерол знаел. Било неизбежно, без значение какво е казал Ръдж. Върнала се у дома и там заридала с все сила. Плакала дълго, чак дъх не й останал, а накрая припаднала на кухненската маса. Тогава мама Луси й дала морфина и малко алкохол. Благодарение на тях я приспала, и то навреме — тъкмо изгаряли жив човека, когото обичала.
Същата нощ кръчмицата в мочурищата била затворена, а чернокожите, които работели в града, си тръгнали доста преди да падне здрач. Прибрали се по къщурките и колибите, залостили вратите и тревожно се вслушвали в шумовете на нощта отвън. Никой не отронвал и дума. Семействата седели край угасналите огнища и печки с наведени глави. Знаели какво ще стане, чувствали го как настъпва, също както при задух пред буря. Срамували се от себе си, от страха, от бездействието, от безсилието си да възроптаят.
Седели безпомощно в мрака и чакали Ерол Рич да напусне този грешен свят.
В тази драма има още една картина и Луис помни подробностите й кристално ясно и с всичките си сетива. Слуховият спомен възпроизвежда тихите стъпки пред мъничката като кухненски бокс стаичка, където спи. Те са женски, познава ги — на баба му са. Вижда се как става от леглото, дъските са хладни под босите му крака. Излиза и тръгва към вратата на колибата. Отвън е баба му, стои на верандата и се взира в мрака. Вика я по име, но тя не се обажда. Свири музика, радиото предава песен на Беси Смит. Мама Луси я обича много, винаги я е обичала.
Баба му е боса, само по нощница и с шал на врата. Ето я, слиза по трите стъпала и поема през двора предпазливо, сякаш с мерени стъпки. Подире й върви малкият й внук. Изведнъж отвъд гората лумват пламъци. Огънят придобива формата на човек, който се гърчи в агония, докато червено-жълтата стихия бавно го поглъща. Занемял, Луис трепери. Струва му се, че силуетът на горящия върви между дърветата, а листата около него постепенно се овъгляват. Силно мирише на бензин. Обонянието му долавя и миризмата на изгоряла плът, вижда почернялата кожа, чува цвърченето на телесна мазнина. Баба му мълчаливо протяга ръка назад, без да отделя очи от Пламтящия. Луис поставя длан върху нейната, пръсти върху нейните пръсти. И когато тя стиска ръката му, страхът го напуска, сега чувства само тъга и болка за страдащия. Гняв няма. Той ще дойде години по-късно, суров и безмилостен. А в този миг го обзема безпощадна мъка, обгръща го като в тъмен плащ, задушава го. Баба му шепне нещо, сетне започва да ридае. Заплаква и малкият, а сълзите им заедно гасят пламъците. Устните на Пламтящия се движат, оформят думи, но те не се чуват. Огънят бавно гасне, фигурата бледнее, стопена, остава само миризмата на изгоряла човешка плът. И един образ, запечатан върху ретината на Луис, както след яркия блясък на фотографска светкавица.
Сега Луис лежи в креват далеч от мястото, където е роден и отрасъл. До него дълбоко спи човекът, когото обича. Отново тънко замирисва на бензин и изгоряло месо. И той отново вижда Пламтящия, различава мърдащите се останки от устни в горящото лице. Този път обаче му се струва, че разбира поне част от промълвеното в онази съдбовна нощ преди толкова много години.
Нека ми прости… кажи й, че съжалявам…
Повечето от последвалите думи са неясни, губят се в отблясъците и съсъка на пламъците. Изпъкват само две думи, но Луис не е сигурен, че и тях е разчел правилно. Колебае се дали от обгорената уста са излезли същите слова, или просто на него му се иска да е така.