След малко единият от детективите влезе в шефската стая и обяви:
— Ще идем да пием по бира.
Устър кимна. Значи край — решили са, че няма смисъл да опитват повече. И ще се върнат само за да си вземат колата, ако, разбира се, си спомнят къде са я оставили. Зависеше от броя на изпитите бири.
В чакалнята на участъка, на стол встрани от бюрото на дежурния полицай, седеше чернокожа жена, стиснала в ръце чанта. Беше бабата на момчето, но би могла да му бъде и майка — лицето й беше младо, фигурата все още стройна и гъвкава. Откакто го бяха арестували, тук всеки ден идваше някой от семейството и мълчаливо сядаше на същия твърд и неудобен стол. Неизменно жена, тя се държеше гордо и спокойно, сякаш удостоява полицаите с присъствието си. Обаче в тази — най-възрастната от рода — имаше нещо, което будеше смущение и притесняваше началника. Не малко слухове бе чувал за нея. В дома й постоянно ходели хора: гледала на ръка, на бременни познавала пола на плода в утробата, врачувала, прогонвала духове, гадаела и успокоявала душите на починали деца, посочвала къде се намират отдавна изчезнали хора. Устър не вярваше в подобни бабини девитини, но към тази жена винаги се бе отнасял с респект. А тя самата се държеше като че това й се полага. Само глупак би дръзнал да не я уважи.
И ето я сега пак тук. Седи и мълчи, излъчва достойнство, при това изглежда сигурна, че момчето ще бъде освободено днес. Нямаше как да не се забележи приликата между баба и внук. Просто се набиваше на очи и не бе само физическа, която изпъкваше най-вече във високите, стройни, гъвкави тела и в грациозните движения. Но най-вече това удивително, ледено спокойствие, от което тръпки те побиват. Ами очите? Погледнеш в тях и сякаш потъваш в черни води, бездънни и страшни, а надолу те чака нещо още по-зловещо.
Устър си каза, че денят и без това е провален, по-лошо от това, здраве му кажи. Що се отнася до него лично обаче, работата съвсем не бе привършена. О, не! Ще пусне момчето за момента. Да върви при лелите и баба си в онези гори, но той — полицейският началник — няма да го изпуска от око. Където и да ходи, каквото и да прави, ще души по петите му. И най-сетне ще го пречупи. Прошка за убийство не се полага.
А имаше и един особен коз, скрит, досега неизползван. О, да. Изглежда, хлапакът беше обратен. Шефът отдавна таеше подобни съмнения. И доста приказки бе чувал по негов адрес: не си падал по момичетата, в училището веднъж-дваж имало закачки с момчета. На деца стопроцентово не можеш да вярваш, обаче във всяка лъжа има и частица истина, статистически погледнато. При това в разказите, които бе чувал, ставаше дума за фина чувствителност, скрита женственост и прочие подобни симптоми, нетипични за нормалния мъжки пол. А в техния щат законът беше извънредно строг. Закачи ли му нещо подобно, сетне ще го използва като инструмент за натиск във връзка с убийството на Дебър. Веднъж да го вкара в ареста с обвинение в хомосексуализъм, там животът му тутакси ще се стъжни. Очаква го само болка, мъка и унижение. По-добре би било да влезе на топло като убиец, то би му спечелило уважение и би внушавало страх в съкилийниците. Но Устър съвсем не гонеше наказание от типа на електрическия стол. Напротив. Достатъчно би било да натрие носовете на онези фукльовци от щатската полиция, дето се мислят за големи специалисти. И на подчинените си, разбира се, които се подиграваха зад гърба му, защото вярваше, че някакво си чернокожо копеленце можело да извърши толкова тънко престъпление.
Дали пък да не му устрои постановка? В града имаше неколцина, дето си падат по младо черно дупе. Ще пусне някой от тях подир хлапето, ще се уговорят за време и място. Самият той ще цъфне там уж случайно. Ще разкара другия, а момчето ще подбере по подозрение за хомосексуална връзка. Да, това беше възможност.
За беля Устър не знаеше, че в това време се задават други неприятности. Денят бе кофти още от началото, но тепърва предстоеше да се превърне направо в трагедия. И плановете за хомосексуалния капан да отидат по дяволите.
— Шефе? — обади се някой от вратата.
Устър се извърна. На прага стоеше Сет Кавана, най-младият му полицай — смотано ирландско католиче. Устър имаше проблеми с някои от местните по повод назначаването му. Дори и посещение на Том Ръдж Дребния и някои от приближените му. Все хора от качулатите, дето нощем гонят черните с калъфки от възглавници на главите. Том изрази недоволство, че в полицията на един изцяло баптистки град може да служи някакъв си католик, още повече ирландски. Устър ги изслуша внимателно, сетне ги разкара с уклончивото обещание да помисли по въпроса. Космите му настръхваха от деянията на Клана, зърнеше ли хората му, винаги изпитваше сериозни угризения. Отлично бе информиран за побоищата и издевателствата над местни чернокожи, „заварени да се скитат из територията на града по вечерно време“. Знаеше също, че доколко часът в тези случаи е бил вечерен, а територията — градска, почти винаги е зависело от количеството на изпития в бара на Ръдж алкохол. Добре бе осведомен и за опожарените колиби, и за изнасилванията на чернокожи, впоследствие обяснявани от извършителите с думи от рода на: „Шегичка беше, само дето малко му изпуснахме края.“