Валънс поведе новодошлите към участъка. Мина покрай дежурния и другите полицаи, без дори да ги погледне. Застана на прага на шефската стая и с насилена любезност поздрави:
— Добър ден, полицейски началник Устър.
— Здравейте, специален агент Валънс — отвърна Устър, въпреки че обичайно си говореха на „ти“ и на малко име.
Агентът кимна с глава назад, сякаш искаше да каже, че ги наблюдават и случаят е много сериозен. Устър го изгледа изкосо — такива не му минаваха. Тук беше негова територия. Фебереецът да не се пише толкова важен, а да вземе да се извини за фаса.
— Може ли да говорим насаме? — запита Валънс.
Устър изгледа изкосо стоящите пред вратата четирима — двамата агенти от ФБР, шофьора и дъртака. Отзад любопитно се тълпяха неговите хора.
— Вие какво? — запита той нарочно небрежно. — Да не сте тръгнали на годеж? Е, щом сте дошли, заповядайте.
След Валънс обаче влезе само възрастният. Преди да затвори вратата, Устър усети очите на своите хора — чакаха да видят няма ли да се огъне пред федералните. Затова се изправи, изпъчи гърди, прибра шкембето и тежко изрече:
— Та за какво става дума, агент Валънс?
— За момчето, дето сте го нагънали в стаята отсреща.
— Задържано е по подозрение за убийство. Водим следствие.
— Какво конкретно имате против него?
— Възможна причина. Мотив. Убитият от него вероятно е убил майка му.
— Вероятно?
— Ами вече го няма, че да го питаме пак.
— Доколкото съм осведомен, доста пъти са го питали преди кончината му. Не е признал нищо подобно.
— Няма значение, той е убиецът. Който не вярва, негова си работа.
— Значи възможна причина… С това ли разполагате?
— Засега да.
— Ще признае ли?
— Упорит е, но поддава. Ще се пречупи.
— Прекалено сте уверен и в това.
— Че той е момченце, аз какви по-големи бабаити съм огъвал. Този ли ще ми се опъне?
— Ами така изглежда.
Сега Устър се ядоса и рязко премина на „ти“, забравил учтивостта.
— Чакай малко, Рей. За какво става дума? Ти тук нямаш юрисдикция! Случаят не е федерален.
— Напротив. Смятаме, че е федерален.
— И как така го измислихте?
— Покойният е бил надзорник на екип работници, заети в строежа на новия път край мочурището Орисмачий. А то е федерален резерват.
— Ще стане федерален резерват — поправи го Устър. — Засега е само мочурище.
— Тц, не си осведомен добре. Мочурището и пътят край него получиха нов статут — федерален. Документите дойдоха вчера. Спешно при това.
Валънс бръкна във вътрешен джоб, извади няколко листа и ги подаде на Устър. Полицейският началник намести очилата на носа и започна да чете дребния шрифт.
— Е, добре — каза, когато свърши. — Това обаче не променя нищо. Престъплението е извършено, преди да е влязъл в сила новият статут. Юрисдикцията си е моя.
— Виж, шефе, няма смисъл да спорим. Просто прочети по-внимателно. Документът е със задна дата, от първо число на месеца, когато е започнат строежът. Вероятно това са бюджетни фокуси на бюрократите. Знаеш как действат административните служби на правителството.
Устър се залови да чете отново и наистина намери датите. Челото му се сбръчка, лицето му се наля с кръв и гневът го задави.
— Редовните тарикатлъци, майната им! Ти кажи защо си се захванал с този случай? Тук имаме престъпления на цветнокожи — един срещу друг. Не става дума за човешки права. Защо си вреш носа в тези неща, кажи ми?
— Същите неща определено придобиват федерален характер, шефе. Няма причини да се гневиш. Не отправяме упреци срещу твоята служба. Просто освободи момчето.
Устър си давеше сметка, че ситуацията му се изплъзва. Най-напред случаят, но с него си заминават и собственият му авторитет, и най-вече престижът пред подчинените. Никога повече няма да може да ги възстанови. Дори и момчето ще му се хили, когато излезе на свобода.