— За Бога, водата е синя — възкликна Ейнджъл след малко.
Това не бе чак толкова необичайно, но му се стори, че е нарочно боядисана. И си помисли, че не би се потопил в този басейн, който приличаше на голяма вана в химическа лаборатория.
— Водата постоянно се пречиства професионално — обади се Симиън. — Г-н Хойл е маниак на тема чистота.
В репликата прозвуча известна острота, а май и нотка на сарказъм. Това даде на Луис повод да се запита: доколко Симиън е привързан към Хойл? Познаваше неколцина подобни — бяха много повече от бодигардове, но не и истински приятели на работодателя. Приличаха му на расови кучета пазачи: обикват човека, който им хвърля храна, умилкват се при всеки жест на обич, приемат раболепно гнева като наказание за направена грешка. Но Симиън не беше като тях. Тук имаше финансова връзка, проста и ясна: докато Хойл прехвърля уговорените суми редовно в сметката му, Симиън ще му служи, влагайки цялата си професионална компетентност. И двете страни са наясно кой къде стои, вероятно са и доволни от ситуацията.
— Симиън първо име ли е или фамилия? — внезапно запита Ейнджъл.
— Има ли значение?
— Просто се опитвам да поведа любезен разговор.
— Не ви бива в това отношение — отсече наемникът.
Ейнджъл наведе глава.
— На мен все така ми се случва.
В същото време Луис с интерес се взираше в едно от копийните остриета. Но не го докосна с ръка, само завъртя подвижната под ставка, за да го насочи към себе си.
— Носил го е воин от династиите Хиксос — обади се Симиън. — Този народ напада Египет хиляда и седемстотин години преди Христа и там основава петнайсетата си династия.
— Това сте го чели някъде, така ли? — запита Луис.
— Не. Чел го е г-н Хойл. Но бе така любезен да сподели знанията си с мен. Сега аз постъпвам по същия начин.
— Интересно. От вас може да излезе и екскурзовод — обърна се Луис към гарда. — Отдавна ли работите за Хойл?
— Достатъчно отдавна.
— Това може да се тълкува и двояко.
— Вероятно.
— Къде сте служили?
— Какво ви навежда на мисълта, че съм бивш военен?
— Имам набито око.
Симиън се усмихна.
— В морската пехота — отвърна след малко.
— Хайде да позная: в разузнаването?
— Не, при антитерористите, базата в Норфолк.
О, антитерорист, значи. В Норфолк бе разположено антитерористично подразделение за сигурност към флота, създадено в края на 80-те години на миналия век със задача да осигурява допълнителна временна охрана на различни звена, когато и където заплахата надхвърля възможностите на традиционните сили за сигурност. Стопроцентово бе преминал сериозна специална подготовка: категоризация и оценка на заплахата, планиране, изпълнение на мерки за сигурност, ВИП охрана, цял куп други неща плюс бойни умения. Макар и неохотно, Луис си призна, че е впечатлен.
— Сигурно сегашната ти работа е кефска в сравнение с оная хамалогия, а? — обади се Ейнджъл.
И двамата не му обърнаха внимание. В момента Луис стоеше пред оръжие, съчетаващо брадва и кинжал със злокобен триъгълен връх. Донякъде приличаше на алебарда, но беше по-различно.
— Бойна брадва от типа асо… — обади се непознат глас отдясно.
В помещението незабелязано бе влязъл мъж с добре подстригана сребриста коса, в червена фланела с дълги ръкави и светлокафеникави панталони. На краката носеше леки и видимо удобни кафяви мокасини. Имаше слънчев загар, а когато се усмихна, разкри неравни, белезникави зъби. Сините му очи изглеждаха ненормално големи зад лещите на очилата. Каквито и да бяха пороците му, суетата не бе сред тях или просто бе отказал да й робува. Единственото по-особено и изпъкващо нещо в този човек бяха белите му ръкавици.